Аз съм пратеникът полностью

Тя отпива от чашата със сок от грейпфрут, която й подавам, и пита:

- Къде?

- При още трима души.

Надрасканите на камъка имена изникват пред очите ми, но не й ги казвам. Както вече споменах, няма смисъл.

Тя умира да ги чуе, сигурен съм. Но не изрича нито дума и трябва да й призная едно нещо - никога не насилва нещата. Знае, че ако настоява, няма да й кажа нищо.

Единственото, което й разкривам, е къде съм намерил имената.

- Един клиент ми избяга и ме отведе право при тях...

Одри само клати глава.

- Който и да е той, ще си има сериозни неприятности, това е сигурно.

- Те явно ме познават твърде добре... едва ли не по-добре от мен самия.

- Да, но... - поколебава се Одри. - Кой те познава наистина добре, Ед?

Там е цялата работа.

- Никой - казвам.

Даже и аз ли, пита току-що влезлият Портиер.

Виж какво, приятел - отвръщам му с поглед, - няколко кафета все още не означават, че ме познаваш. Понякога си мисля, че дори аз самият не се познавам. Отражението ми отново се изпречва пред погледа ми. Но знаеш какво да направиш, казва ми то. И аз се съгласявам.

Следващата вечер след работа отивам на "Хенри Стрийт” и заставам пред вратата. Трябва да ви кажа, че къщата на отец О’Райли придава нов смисъл на думата "отвратително".

Представям се и без много въпроси отецът ме кани да вляза.

Не знам как става, но още в коридора изтърсвам, без дори да се замисля:

- Боже, толкова ли е трудно да почиствате поне от време на време?

Аз ли го казах това?

Но притесненията ми са излишни, защото отецът тутакси ме затапва:

- Не е зле първо да се погледнеш. Кога за последен път си прал якето си?

- Правилно - признавам, благодарен за бързия отговор.

Той е около четиридесет и пет годишен и е започнал да оплешивява. По-нисък е от брат си и има очи с цвят на зелено стъкло от бутилка и доста големи уши. Облечен е в расо и това ме кара да се запитам защо живее тук, а не в църквата. Винаги съм мислел, че свещениците живеят в църквата, та да могат хората да ги намерят, ако имат нужда от помощ или съвет.

Той ме въвежда в кухнята и сядаме.

- Чай или кафе?

Казва го така, сякаш нямам избор. Трябва да пия нещо, пита се само какво.

- Кафе - отвръщам.

- Мляко, захар?

- Да, благодаря.

- Колко лъжички?

Поколебавам се.

- Четири.

- Четири лъжички! Ти да не си Дейвид Хелфгот^?

- Кой е пък този?

- Един пианист, малко откачен. - Отецът е изумен, че не знам. - Разправят, че пиел по десетина кафета на ден с по десет лъжички захар.

- Добър ли е бил?

- Да. - Той слага чайника на котлона. - Откачен, но много добър.

Сега стъклените му очи са изумително благи.

- А ти, Ед Кенеди, и ти ли си откачен, но добър?

- Не знам - признавам си и той се засмива, повече на себе си, отколкото на думите ми.

Когато кафето е готово, отецът го донася и сяда при мен. Преди да отпие, ме пита:

- Искаха ли ти цигари и пари? - и посочва с глава навън.

- Да, а единият си хареса якето ми.

- Сериозно? - Той клати глава. - Господ знае защо. Сигурно е липса на вкус.

И отпива от кафето.

Поглеждам надолу.

- Толкова ли е зле? - питам.

- Не - отговаря вече сериозно той. - Просто се заяждах, синко.

Разглеждам отново ръкавите и плата около ципа. Черният велур е доста протрит. Помежду ни се възцарява неловка тишина. Това ми напомня, че е време да кажа за какво съм дошъл. Отецът явно също го усеща и лицето му изразява любопитство, но и търпение.

Понечвам да заговоря, но в този миг от една съседна къща се чува врява.

Троши се чиния.

През оградата долитат писъци.

Скандалът става все по-яростен, гласовете - по-гръмки, затръшват се врати.

Отецът забелязва безпокойството ми и казва:

- Един момент, Ед.

Отива до прозореца, отваря го широко и виква:

- Вие двамата, ще бъдете ли така добри да млъкнете? Ей, Клем!

Сега до прозореца достига едва чуто мърморене, последвано от:

- Да, отче!

- Какво става пак?

- Тя ми лази по нервите, отче! - гласи отговорът.

- Това е ясно, Клем, но какво точно...

Намесва се друг глас, този път женски.

- Пак се е засилил към кръчмата, отче! Да пие и да играе комар!

Гласът на отеца става авторитетен. Твърд и изпълнен с достойнство.

- Вярно ли е, Клем?

- Да, ама...

- Няма "ама", Клем! Тази вечер си оставаш вкъщи! Хващате се за ръчичка - и пред телевизора!

- Добре, отче - изрича първият глас.

- Благодаря, отче - добавя вторият.

Отец О’Райли се връща при мен, клатейки глава.

- Запознай се с Паркинсонови. За нищо не стават тия двамата!

Думите му ме шокират. Никога не съм чувал свещеник да говори така. Всъщност и не съм говорил със свещеник, но съм сигурен, че не всички са такива.

- Често ли се случва това? - питам.

- Поне два-три пъти в седмицата.

- Как търпите подобно нещо?

Той просто вдига ръце и посочва расото си.

- Нали затова съм тук!

Говорим си с отеца известно време. Аз му разправям какво е да си таксиджия, а той на мен - какво е да си свещеник.