Близо десет години по-късно пак съм тук и пак преследвам някой, който е по-бърз, по-силен и по-добър. След около километър оставам без дъх. Той се обръща да ме погледне. Краката ми отказват. Спирам.
Дотук съм.
Той е на двайсетина метра пред мен.
- Лош късмет, Ед!
Изкикотва се и си тръгва.
Стоя, загледан в краката му, които се стопяват в мрака, и се мъча да си спомня. В дърветата фучи тъмен вятър. Небето е тревожно, синьо-черно.
Сърцето ми блъска в ушите, сякаш аплодира някого, най-напред като ревяща тълпа, а после все по-тихо и по-тихо, докато остава само едно-единствено ръкопляскане, пълно с неприкрит сарказъм.
Пляс, пляс, пляс.
Стоя във високата трева и за пръв път чувам реката. Шуми така, сякаш пие. Когато поглеждам към нея, виждам вътре звездите като изрисувани върху повърхността на водата.
Представям си таксито.
Само на пътя.
Двете предни врати зеят отворени.
- Трябва да се връщам - прошепвам, но не го правя. Оставам там, докато небето бавно просветлява, и виждам себе си и брат си. Двамата се състезаваме и аз губя.
Виждам как ловим риба заедно от брега, после тръгваме нагоре по течението - там, където вече няма къщи. Трябва да се катерим, за да можем да ловим от камъните над реката.
Камъните.
Гладките камъни.
Които приличат на...
Тръгвам полека, после ускорявам крачка. Бързам нагоре по течението.
Следвам стъпките ни, моите и на брат ми. Катеря се.
Водата под мен се рони и се разпилява, докато пълзя нагоре по скалата. Светът изсветлява, добива форма и се обагря. Всичко около мен е като нарисувано.
Краката ми се стоплят и ме смъдят.
Виждам го.
Виждам нас.
Виждам как стоим горе и хвърляме въдиците с надежда. Понякога се смеем. Даваме си дума да не казваме на никого, че сме били тук.
Почти съм стигнал.
Някъде далеч таксито още си стои с отворени врати.
Слънцето е изгряло - оранжев кръг насред картонено небе.
Изкатервам се до върха и коленича.
Прокарвам длани по студения камък.
Въздъхвам щастливо.
Чувам реката и вдигам поглед. В този миг разбирам, че съм коленичил сред камъните на дома.
В камъка са издълбани три имена.
Виждам ги няколко минути по-късно и се приближавам.
Чета.
Реката бучи в ушите ми и под мишниците ми се процежда пот, стича се отляво по ребрата ми и стига до колана на панталоните.
Търся лист и химикалка, макар да знам, че не нося - така човек понякога изрича нещо само защото му се иска да е истина - току-виж станало чудо!
Чудо обаче не става. Не нося нищо, затова записвам имената в съзнанието си, после минавам отгоре с химикал. Накрая ги издълбавам.
Томас О’Райли
Анджи Карузо
Г евин Роуз
Нито едно не ми е познато, което е хубаво, решавам след кратък размисъл. Ако познавах хората, при които ме пращат, щеше да е още по-трудно.
Хвърлям последен поглед и си тръгвам. Повтарям имената като заклинание, за да не ги забравя.
Трябват ми близо четиридесет и пет минути да стигна до таксито.
Вратите са затворени, но не са заключени. Ключовете ги няма на таблото. Сядам зад волана и дърпам сенника. Ключовете падат в скута ми.
- О’Райли, О’Райли...
Прелиствам телефонния указател. Обяд е. Досега съм спал.
Има двама с името Т. О’Райли. Единият в хубавата част на града, другият в бедняшките квартали.
Този е, мисля си. Дрипльото. Сигурен съм.
За да се уверя, отивам първо в богатия квартал на хълма. Къщата е хубава, измазана с цимент и с широка автомобилна алея. Чукам на вратата.
- Да?
Отваря ми висок мъж, който ме гледа през замрежената врата. Облечен е с шорти, риза и чехли.
- Извинете, че ви безпокоя - казвам, - но...
- Продавате ли нещо?
- Не.
- Да не сте от "Свидетелите на Йехова”?
- Не.
Той е видимо изненадан.
- Заповядайте тогава.
Тонът му се е смекчил и очите му за пръв път гледат дружелюбно. Замислям се за миг дали да не приема поканата, но се отказвам.
Стоим от двете страни на замрежената врата.
- Вие ли сте Томас О’Райли?
Той прави крачка напред и се поколебава за момент.
- Не, приятел, аз съм Тони. Томас е брат ми. Живее в някаква дупка на "Хенри Стрийт".
- Добре, извинете ме за безпокойството - казвам и понечвам да си тръгна. -Благодаря.
- Ей, чакай! - Той отваря вратата и тръгва след мен. - Каква работа имаш с брат ми? Спирам.
- Още не знам - признавам си чистосърдечно.
- Ако ще ходиш при него, ще ми направиш ли една услуга?
Свивам рамене.
- Няма проблем.
- Кажи му, че алчността още не ме е погълнала.
Думите му увисват и падат между нас като сплескана топка.
- Добре, ще му кажа.
Вече излизам от двора, когато Тони О’Райли ме повиква за последен път. Обръщам се.
- Мисля, че трябва да те предупредя. Брат ми е свещеник.
Няколко секунди обмислям мълчаливо чутото.
