Тя е облечена в пищна рокля. Лъскава, тъмносиня. Почти с цвета на буря. Сяда изискано и ми прави впечатление, че косата й обрамчва лицето доста добре.
Накратко, за пръв път я виждам като жена. Обикновено е просто майка ми с мръсната си уста, която ме ругае и ми казва, че за нищо не ставам. Тази вечер обаче носи обици, а мургавото лице и кафявите й очи греят. Като се усмихне, малко се сбръчква, но без съмнение изглежда щастлива.
Изглежда щастлива, че е жена.
Мъжът е истински джентълмен, налива й вино, пита я какво иска да поръча. Говорят с удоволствие и лекота, но не мога да ги чуя. Честно казано, не се и опитвам. Сещам се за баща ми. И мисълта за него ме потиска.
Не ме питайте защо, но имам чувството, че заслужаваше нещо повече. Разбира се, беше пияница, особено в края на живота си, но освен това беше мил, щедър, внимателен. Гледам кюфтетата и виждам късата му черна коса и почти безцветните му очи. Беше доста висок и когато тръгваше за работа, винаги носеше памучна риза, а в устата му имаше цигара. Вкъщи не пушеше никога. Не и у дома. Беше джентълмен, независимо от всичко останало.
Спомням си го и как се олюляваше на входната врата, след като се прибереше от кръчмата и лягаше на дивана.
Майка ми му крещеше, разбира се, но той скоро претръпна.
Тя обаче му пилеше през цялото време. Баща ми работеше като вол, но все не беше достатъчно. Спомняте ли си случката с масичката за кафе? Е, той трябваше да търпи това всеки божи ден.
Когато бяхме по-малки, ни водеше по разни места, в националния парк, на плажа или на една детска площадка на километри от нас с огромни метални ракети. Не като тъпите площадки с пластмасовите боклуци, където си играят горките деца в днешно време. Водеше ни по тези места и кротко ни гледаше как се катерим. Колкото пъти се обърнехме да го погледнем, го виждахме да седи щастливо и да пуши, а може би мечтаеше. Първият ми спомен е как баща ми, Грегор Кенеди, ме носи на конче, когато бях четиригодишен. Тогава светът не беше толкова голям и всичко ми беше като на длан. Баща ми беше герой, а не човек.
А сега седя тук и се чудя какво трябва да направя.
Най-напред решавам да не си дояждам кюфтетата. Само наблюдавам майка ми и нейната прекрасна среща. Вижда се, че не са за пръв път тук. Сервитьорката ги познава и спира да размени няколко думи с тях. Двамата се чувстват като у дома си.
Опитвам се да се озлобя, да се ядосам, но се овладявам. Какъв е смисълът? И тя е човек, в края на краищата, и заслужава да бъде щастлива като всички останали. Малко след това си давам сметка защо отначало щастието й ме е възмутило.
Това няма нищо общо с баща ми.
Става дума за мен.
Внезапно ми прилошава, когато осъзнавам абсолютния ужас на тази ситуация.
Ето я майка ми, минала петдесетте, обикаля града с някакъв тип, а аз в разцвета на
младостта си съм абсолютно и напълно сам. Клатя глава.
Наум.
Сервитьорката отнася кюфтетата и ми носи лазанята на Портиер в евтина пластмасова кутия. Предполагам, че ще се почувства много щастлив. ‘
Докато се промъквам към касата да платя, поглеждам през рамо към майка ми и мъжа, притеснен да не ме видят, но тя е изцяло погълната от него.
Гледа го и го слуша така унесено, че вече дори не се опитвам да се крия. Плащам и се махам, но не се прибирам. Отивам до къщата на майка ми и я чакам на верандата.
Тази къща ми мирише на детство. Мога да усетя миризмата изпод вратата, докато седя на хладния цимент.
Нощта е обсипана със звезди. Лягам, поглеждам нагоре и се изгубвам. Като че ли падам, само че нагоре, в бездната на небето над мен.
Следващото нещо, което усещам, е как някой ме бута по крака.
- Какво правиш тук? - пита ме тя.
Майка ми.
Сърдечна както винаги.
Надигам се на лакът и решавам да не го увъртам.
- Дойдох да те питам добре ли си прекара в "При Мелусо".
По лицето й пробягва изненада, изплъзва й се и тя като че ли я хваща и се опитва да я задържи, докато се мята в ръцете й.
- Много беше хубаво - казва, но усещам, че само печели време, за да си премисли вариантите. - И аз имам право на свой живот.
Сядам.
- Сигурно е така.
Тя вдига рамене.
- Само затова ли си тук - да ми пилиш на главата, че съм излязла на вечеря с мъж? И аз си имам нужди, ти какво си мислиш?
Нужди. Чуйте я само.
Тя минава покрай мен и отключва вратата.
- Ако нямаш нищо против, Ед, много съм уморена.
Сега е моментът.
Почти съм готов да отстъпя, но не. Не и тази вечер. Прекрасно знам, че от цялата й челяд аз съм единственият, когото тази жена няма да покани в къщата си в тази ситуация. Ако сестрите ми бяха тук, вече щеше да прави кафе. Ако беше Томи, щеше да го пита как върви учението, да му предлага кока-кола или торта.
Но мен, Ед Кенеди, точно толкова нейно дете, колкото и останалите, ме подминава и ми отказва всякаква сърдечност, да не говорим за покана. Иска ми се поне веднъж да бъде малко по-любезна.
Вратата почти се е затворила, когато я спирам с ръка. Звукът е като от плесница.
Докато я гледам, лицето й застива.
- Мамо - казвам.
- Какво?
- Защо ме мразиш толкова?
