Каква ирония. А аз исках единствено да се сближим. Опитвах с всички сили.
Тя заключава.
- Сега си по-добър.
В този миг виждам нещата от нейната позиция. На нея й харесва да бъда "Никой. Ед". Така е по-спокойно. Стабилно. А аз съм променил нещата. Оставил съм отпечатъка си върху света, колкото и нищожен да е, и това е нарушило равновесието помежду ни. Може би се бои, че щом не мога да я имам, няма да я искам.
Ясно и просто.
Както винаги е било.
Тя не иска да ме обича, но не иска и да ме загуби.
Иска всичко да си е наред. Като преди.
Но вече не е така сигурно.
Дано да съм прав.
Все още сме в кухнята, пръстите ми напипват камъка на Луа в джоба ми. Мисля за това, което ми каза Одри. Може би наистина се освобождавам от стария Ед Кенеди и се превръщам в един нов човек, изпълнен с цели, а не с провали. Може би една сутрин ще се събудя, ще се изсуля от себе си и ще погледна старото си Аз, проснато мъртво между чаршафите. Знам, че това е нещо хубаво.
Но защо едно такова хубаво нещо ме натъжава? Нали това исках от самото начало!
Пак отивам до хладилника и вадя още за пиене. Стигнал съм до извода, че трябва да се напием. Одри е съгласна.
- А ти какво прави, докато аз бях на "Клоун Стрийт"? - питам по-късно от дивана.
Виждам как мислите й се люшкат.
Достатъчно е пияна да ми каже, макар че още се смущава.
- Нали знаеш - казва стеснително.
- Не - правя се на ударен. - Не знам.
- Бяхме със Саймън у нас и... правихме го няколко часа.
- Няколко часа?! - Това ме жегва, но не го показвам. - Как ти стигнаха силите да дойдеш дотук?
- Не знам - признава тя. - Той се прибра у тях и аз се почувствах празна.
Тя ме буди малко по-късно. Още сме на дивана. На масата се е събрала малка армия от бутилки. Все едно ни наблюдават. Като зрители на катастрофа. Одри ме поглежда сериозно, поколебава се и ме пита:
- Мразиш ли ме, Ед?
Замаян от газираното и водката в стомаха ми, отговарям много сериозно:
- Да. Мразя те.
И двамата избухваме в смях и прогонваме внезапната тишина. Когато тя се връща, се засмиваме отново. Смехът се върти шеметно пред нас и ние го разпалваме все повече.
Когато най-сетне се успокояваме, Одри ми прошепва:
- Не те виня.
Будя се още веднъж от чукане по вратата.
Довличам се до нея и пред мен се изправя човекът, който избяга от таксито ми. Сякаш е изминала цяла вечност.
Изглежда ядосан.
Както обикновено.
Прави ми знак с ръка да мълча и казва:
- Просто - следва ефектна пауза - мълчи и слушай. Виж какво, Ед - продължава той още по-раздразнено, а поръбените му с жълто очи се опитват да ме издерат. - Три часът сутринта е. Адски е задушно, а ние стоим тук.
- да - съгласявам се. Над главата ми виси облак от алкохолни изпарения. Почти очаквам да завали. - Стоим.
- Не се бъзикай с мен, момче!
Главата ми се върти. Отстъпвам крачка.
- Извинявай. Какво има?
Той мълчи, а въздухът помежду ни е зареден с взрив. Отваря уста.
- Утре. Точно в осем вечерта. "При Мелусо". - Тръгва си, но се сеща нещо. - Ще ми направиш ли една услуга?
- Разбира се.
- Спри вече с тия картофи, за бога. Гади ми се от тях. - Той ме сочи заплашително. -И побързай. Може би си мислиш, че нямам нищо по-интересно за вършене, но не е така.
- Добре. Имаш право. - Макар и зашеметен, се опитвам да изкопча още информация. - Кой те праща?
Младият мъж с обточените в златно очи, черните дрехи и гадното настроение се връща на стъпалата на верандата.
- Откъде да знам, Кенеди? - Дори се изсмива и клати глава. - Може би не само ти получаваш аса по пощата. Замислял ли си се за това?
Той остава още малко, обръща се и с тежка стъпка се отдалечава. Разтваря се в мрака. Слива се с него.
Одри стои зад мен и сега имам за какво да мисля.
Записвам си за ресторанта.
Осем вечерта утре. Трябва да съм там.
Залепвам бележката на хладилника и отивам да си легна. Идва Одри. Спи с преметнат върху мен крак и ми е приятно да усещам дъха й на гърлото си. След десетина минути казва:
- Кажи ми, Ед. Кажи ми какво стана.
Веднъж вече съм й разказвал за посланията на асото каро, но не в подробности. Сега съм страшно уморен, но й разказвам.
За Мила. Красивата Мила. И виждам молбата в очите й, докато ме кара да потвърдя, че е била добра с нейния Джими. За Софи. Босото момиче с... Одри вече спи.
Тя спи, но аз продължавам да говоря. Разказвам й за "Едгар Стрийт" и за всички останали улици. За камъните. Побоищата. Отец О’Райли. Анджи Карузо. Братята Роуз. Семейство Татупу.
В този момент съм щастлив и искам да остана буден, но скоро нощта се спуска неумолимо и ме запраща в прегръдките на съня.
Прозявката на едно момиче може да е толкова красива, че стомахът да те присвие.
Особено когато се прозява, докато стои в кухнята ти по гащи и риза.
Одри прави точно това, докато мия чиниите. Изплаквам една чиния, а тя разтърква очи, прозява се, после се усмихва.
- Добре ли спа? - питам я.
Тя кимва.
- Ти си удобен, Ед.
