Луа иска да ме откара до нас, но отказвам, искам да повървя. Стискаме си ръцете и Луа отново едва не смачква дланта ми.
Изпраща ме през моравата до улицата и ми задава един последен въпрос.
- Ще те питам нещо, Ед.
Делят ни няколко крачки.
- Разбира се.
Той се отдалечава още малко от мен. Стоим в тъмното. Зад нас лампичките сияят горделиво. Мигът на истината е настъпил.
- Никога не си живял в тази къща, нали? - пита ме той.
Няма как да излъжа. Нито да се измъкна.
- Не - отговарям. - Не съм.
Гледаме се и виждам колко много неща иска да знае Луа. Почти е на път да ме попита, но се отказва. Предпочита да не разваля нещата с още въпроси.
Всичко е такова, каквото е.
- Довиждане, Ед.
- Довиждане, Луа.
Стискаме си ръцете и тръгваме в различни посоки. На края на улицата, точно преди да завия зад ъгъла, се обръщам още веднъж, за да видя лампичките.
Най-горещият ден от годината е и съм дневна смяна в града. Таксито уж има климатик, но той се разваля за възмущение на всички клиенти. Предупреждавам ги, преди да се качат, но само един се отказва. Мъж, чиито дробове току-що са всмукали за последно дима на цигара "Уинфийлд".
- Безнадеждна работа - казва ми той.
- Знам - съгласявам се и вдигам рамене.
Камъкът на Луа Татупу е в левия ми джоб. Той ме кара да се чувствам щастлив в мъчителните задръствания, когато светофарите светят зелено, а колите не мърдат.
Малко след като връщам таксито в гаража, Одри спира наблизо. Сваля прозореца, за да говори с мен.
- Плувнала съм в пот - казва.
Представям си потта по нея и как бих искал да усетя вкуса й. С празен поглед се потапям във визуалните подробности.
- Ед!
Косата й е мазна, но прекрасна. Руса като слама. Три-четири слънчеви зайчета танцуват по лицето й. Тя отново се обажда.
- Ед!
- Извинявай - сепвам се аз. - Бях се замислил. Поглеждам натам, където стои гаджето й и я чака. - Чака те.
Връщам се към лицето на Одри, подминавам го и поглеждам пръстите й на волана. Отпуснати, окъпани в светлина. И прекрасни. Чудя се дали той забелязва тези дребни неща, но не го казвам на Одри. Само добавям:
- Лека вечер - и се отдръпвам от колата.
- И на теб, Ед.
Тя потегля.
Дори и после, докато слънцето залязва, а аз влизам в града и отивам на "Клоун Стрийт”, виждам Одри, ръцете й, стройните й крака. Представям си я как се усмихва, докато говори и се храни с гаджето си. Представям си как той й подава храната с пръсти и как тя я поема и устните й оставят отпечатък от красотата й върху него.
Портиер е с мен.
Верният ми другар.
По пътя купувам горещи пържени картофки с много сол и оцет. Увити са като едно време, в днешния вестник, в новините от конните надбягвания. Фаворитка е двегодишна кобила на име Бейкън Рашърс. Чудя се как ли се е справила. Портиер обаче не проявява особен интерес към нея. Подушил е картофките.
Стигаме до "Клоун Стрийт" 23 и виждаме, че там има ресторант. Съвсем малък, казва се "При Мелусо". Италиански. Намира се в търговски район и следва традицията на малките ресторанти да е слабо осветен. Мирише добре.
Отсреща на улицата има пейка и сядаме да си изядем картофите. Бъркам в пакета през мазната гореща хартия. Наслаждавам се на всеки миг. Всеки път, като подхвърля картофче на Портиер, той го оставя да падне на земята, навежда се и го прибира с език. Нищо не отказва това куче. Не му пука за холестерола.
Тази вечер нищо.
Следващата също.
Времето си минава ей така.
Вече ни става традиция. "Клоун Стрийт". Картофки. Портиер и аз. Собственикът е стар и достолепен. Убеден съм, че не той ми трябва. Усещам го. Нещо ще се случи.
В петък вечер пак стоя пред ресторанта. Прибирам се, след като затварят, и намирам Одри да ме чака на верандата. По бермуди и тънка блузка, без сутиен. Одри не е от надарените, но пак е хубава. Спирам за миг, поколебавам се и продължавам. Портиер я обича и преминава в тръс.
- Здрасти, Портиер - казва тя.
Навежда се и го погалва. Двамата са добри приятели.
- Здрасти, Ед.
- Здрасти, Одри.
Отварям вратата и тя влиза след мен. Сядаме.
В кухнята.
- Къде си ходил пак? - пита ме тя.
Досмешава ме, защото обикновено този въпрос се задава на непрокопсани съпрузи.
- На "Клоун Стрийт" - отговарям.
- "Клоун Стрийт" ли?
Кимвам.
- До един ресторант там.
- Има улица, която се казва така?
- Да.
- Случи ли се нещо там?
- Не.
- Ясно.
Тя извръща поглед, а аз вземам решение и питам:
- Защо си дошла, Одри?
Тя гледа надолу. Не към мен. Най-сетне проговаря:
- Май ми липсваше, Ед.
Очите й са бледозелени и влажни. Искам да й кажа, че едва от седмица не сме се виждали, но мисля, че знам за какво говори.
- Имам чувството, че някак се изплъзваш. Променил си се, откакто започна всичко това.
- Променил ли съм се? - питам аз, но всъщност знам. Така е.
Изправям се и я гледам.
- да - потвърждава тя. - Преди си беше ти, и толкова. - Говори така, сякаш не й се иска да чуе онова, което казва. Но трябва да го каже. - Сега си някой, Ед. Не знам какво точно си правил и какво ти се е случило, но... знам ли, струваш ми се някак далечен.
