- Да, да, и на теб - кимам и соча празните му ръце. - Като гледам, много нещо си надонесъл.
Знам какво си мисли. Решил е, че щом така и така ще целува Портиер, за тази година му стига. Освен това още таи някаква слаба надежда, че може да сме забравили.
Ричи обаче много бързо разбива илюзиите му.
- Е, Марв? - ухилва се той.
- Какво "е"?
- Ти си знаеш - подмята Одри.
- Не, не знам - упорства Марв.
- Не се прави на ударен - срязва го Ричи. - Много добре знаеш. Ние също.
Личи си, че се забавлява от сърце. Едва се удържа да не потрие ръце от възторг.
- Марв! - заявява той. - Сега ще целунеш кучето. И не само ще го целунеш, но и ще го направиш с доволна мазна усмивка, иначе ще те накараме да повториш, ако трябва и да потретиш...
- Добре де! - изпръхтява Марв и ми прилича на малко дете, на което са скършили хатъра. - По главата, нали?
- А, не! - отсича Ричи и се изправя сияещ. - Уговорката беше да го целунеш право по устата - той насочва пръст към Марв - и точно това ще направиш!
Портиер вдига глава.
Изглежда притеснен, докато всички го гледаме.
- Горкичкият! - казва Ричи.
- И още как! - нацупено изрича Марв.
- Не ти, той! - кима Ричи към кучето.
- Хубаво - намесва се Одри. - Стига сме се размотавали. - И ми подава фотоапарата. - Действай, Марв. Твой е.
Марв се навежда тежко, сякаш светът внезапно се е стоварил върху плещите му, и с ужас се приближава до муцуната на Портиер. Той пък от своя страна излъчва безпокойство от черно-златистата козина до воднистите си очи.
- Ама защо езикът му виси така? - пита ме Марв.
- Защото е куче - казвам. - Ти какво очакваш?
В крайна сметка Марв го прави, макар и с видимо отвращение. Навежда се и целува Портиер по муцуната - достатъчно дълго да мога аз да направя снимката, а Одри и Ричи да изръкопляскат с радостни възгласи.
- Не било толкова трудно, а? - казва Ричи, но Марв се изправя и тръгва направо към банята. Г оркият Портиер.
Аз самият го целувам, но по челото, и му давам солидно парче от пуйката.
По-късно успяваме да развеселим Марв и дори да го накараме да се засмее, макар все още да се оплаква, че усеща вкуса на Портиер. Хапваме, пийваме и играем карти, докато тропане по вратата възвестява идването на приятеля й. Той сяда за малко с нас, пие и хапва скариди. Свястно момче, решавам аз, макар да се вижда от километър, че Одри не го обича.
Там е цялата работа.
Когато Одри си тръгва, ние решаваме, че няма да роним сълзи. С Ричи и Марв хапваме, пийваме и тръгваме да се шляем из града. На главната улица гори огън и ние се насочваме нататък.
Известно време ни е трудно да вървим по права линия, но докато стигнем, вече сме напълно трезви.
Хубава нощ.
Хората танцуват.
Говорят си на висок глас.
Няколко души се бият.
Така е на Коледа. Напрежението, трупано през цялата година, си намира отдушник. Край огъня виждам Анджи Карузо и децата й. Или по-скоро те идват при мен.
Някой ме дърпа за крачола. Поглеждам надолу. Едно от момчетата - онова, дето постоянно плаче.
- Ей, господине! - казва то.
Обръщам се и виждам Анджи Карузо да държи сладолед. Тя ми го подава и казва:
- Честита Коледа, Ед.
Вземам го.
- Благодаря. Точно от това имах нужда.
- Всеки понякога има нужда.
Радостта й, че може да ми върне малкия жест, е очевидна.
Отхапвам и питам:
- Как я караш, Анджи?
- Ами... - Тя поглежда към децата и отново към мен. - Оцелявам някак, Ед. Понякога и това стига.
И като че си спомня нещо.
- Между другото, благодаря за картичката.
И бавно се отдалечава.
- Няма защо - извиквам след нея. - Приятно прекарване!
- Приятно ядене на сладолед! - отвръща тя и тръгва край огъня.
- Това пък какво беше? - пита Марв.
- Една позната - отвръщам.
Никой не ми е подарявал за Коледа сладолед. Загледан в огъня, потапям устни в сладката му прохлада.
Зад гърба си чувам как някакъв баща говори на сина си.
- Направи го още веднъж и ще ти тегля такъв шут, че ще отхвърлиш в огъня. - Гласът му става сладникаво-саркастичен. - А точно сега не е моментът, нали? Дядо Коледа няма да е очарован, това ти го гарантирам.
Затова пък ние с Марв и Ричи сме очаровани.
- Е-ех! - щастливо въздъхва Ричи. - Коледа е!
И тримата сме го чували това от бащите си. Поне веднъж в живота. Мисля си за моя баща, мъртъв и погребан. Това е първата ми Коледа без него.
- Честита Коледа, татко - казвам и извръщам поглед от огъня.
Сладоледът се стича по пръстите ми.
Нощта напредва и избледнява, превръща се в утро. С Марв и Ричи се разделяме. Тълпата е гъста и щом веднъж сме се изгубили, всичко приключва.
Връщам се през града и се отбивам на гроба на баща ми. Оставам там доста дълго. От гробището се вижда сиянието на огъня. Седя и се взирам в камъка с името на баща ми.
На погребението му плаках.
Сълзите се стичаха по лицето ми безмълвно, сякаш се срамуваха, че не мога да събера кураж да заговоря за него. Знаех, че всички си мислеха какъв пияница е бил, докато аз помнех и други неща.
- Той беше джентълмен - прошепвам сега и си мисля:
