Баща ми никога не беше казал лоша дума за никого, никому не ; беше сторил зло в живота си. Вярно, не беше постигнал кой знае какво и беше разочаровал майка ми с неспазените си обещания, но мисля, че не беше заслужил никой от семейството му да не каже добра дума за него.
- Съжалявам - казвам му, когато ставам да си вървя. - Извинявай, татко.
И си тръгвам уплашен.
Уплашен, защото не искам моето погребение да бъде толкова окаяно и празно.
Искам на погребението ми да се говори.
Но това означава най-напред да живея. г
Тръгвам си. Просто вървя.
Когато стигам у дома, намирам Марв заспал на задната седалка на колата, а Ричи седи на верандата с протегнати крака, облегнат на стената. Вглеждам се по-внимателно и установявам, че и той спи. Дърпам го за ръкава.
- Ричи - прошепвам, - събуди се!
Той се сепва и отваря очи.
- Какво? - пита уплашено. - Какво става?
- Нищо, заспал си на верандата ми - казвам. - По-добре си върви вкъщи.
Той се разбужда окончателно, поглежда към сърпа на луната и казва:
- Забравих си ключовете на масата в кухнята ти.
- Ставай.
Протягам му ръка и му помагам да стане. Вътре установявам, че часът е малко след три. Ричи си взема ключовете.
- Искаш ли нещо? - питам го. - Пиене, ядене, кафе?
- Не, благодаря - казва той, но не си тръгва.
Няколко мига стоим в неловко мълчание. Накрая Ричи казва, загледан някъде покрай
мен:
- Не ми се прибира вкъщи тая нощ, Ед.
Улавям в очите му някаква тъга, но той бърза да я изтрие. Гледа в ключовете и аз се чудя какво ли се таи под спокойната, безметежна външност на приятеля ми. Уморено се питам какво би могло да тревожи един толкова безгрижен тип.
Той отново ме поглежда.
- Хубаво - казвам. - Остани тогава.
Ричи сяда до масата.
- Благодаря, Ед. Здрасти, Портиер.
Портиер влиза в кухнята, а аз отивам да доведа Марв.
За момент си мисля да го оставя навън в колата, но коледното настроение действа дори на такива като мен.
Понечвам да почукам по стъклото, но ръката ми влиза вътре.
Много ясно. Няма стъкло.
Марв още не го е поправил след оня нескопосен банков обир. Мисля, че направи някакъв опит, но майсторът каза, че стъклото ще струва повече от самата кола.
Той спи, покрил главата си с ръце, и комарите се редят на опашка да пият от кръвта му.
Предната врата е отключена. Отварям я и натискам клаксона.
- По дяволите! - подскача той.
- Влез вътре - казвам му.
След малко чувам вратата да се отваря и стъпките му се затътрят зад гърба ми.
Ричи заема дивана, Марв се просва на леглото ми, а аз оставам в кухнята. Казвам на Марв, че така или иначе нямам намерение да спя, и той великодушно се съгласява да си легне.
- Благодаря, Ед.
Преди да влезе в стаята, използвам момента и вадя всички карти от нощното шкафче. Камъкът на Татупу също е там.
Сядам в кухнята и ги разглеждам, чета отново съобщенията, макар че от умора думите се разбъркват и подскачат пред очите ми. Чувствам се смазан.
В състояние на полусън си спомням карите, съживявам в паметта си спатиите, дори се усмихвам на пиките. Купите ме притесняват. Не искам да заспивам, за да не ги сънувам.
"Традиция" понякога е мръсна дума, особено по Коледа.
По цялото земно кълбо семействата се събират и хората се радват един на друг за няколко минути. После в продължение на час се изтърпяват. След което започват да си лазят по нервите.
Отивам да видя майка ми след спокойно прекараната сутрин с Ричи и Марв. Хапнали сме остатъците от коледната вечеря и сме изиграли няколко игри на карти. Без Одри не е същото, затова бър-зо-бързо приключваме и двамата си тръгват.
Както обикновено всички се събираме в дванайсет при мама.
Сестрите ми са там с децата и съпрузите си, а Томи се появява с някаква зашеметяваща мадама, която е успял да забърше в университета.
- Това е Ингрид - представя я той.
Трябва да призная, че Ингрид е момиче като от списание. С дълга тъмна коса, гладко мургаво лице и тяло, в което ти се иска да се разтвориш.
- А, дойде, значи - казва майка ми, като ме вижда.
- Честита Коледа, мамо! - възкликвам ентусиазирано и съм сигурен, че всички улавят сарказма ми.
Сядаме да ядем.
Разменяме си подаръци.
Возя на "самолетче" и на конче децата на Лий и Катрин стотина пъти, или поне докато още се държа на краката си.
Хващам Томи и Ингрид да се натискат в хола, точно до прословутата кедрова масичка.
- Опа... извинявайте.
И се изнизвам от стаята.
Желая му късмет.
В четири без четвърт става време да отида при Мила. Целувам сестрите си, стискам ръцете на мъжете им и казвам довиждане на децата.
- Идва последен, тръгва си пръв - казва майка ми и издухва дима от цигарата. Около Коледа винаги пуши много. - А живее най-близо.
Запазвам самообладание, макар че ми се иска да избухна и да й кажа всичко, което си мисля.
Тя клевети баща ми, мисля си. Обижда ме при всеки удобен случай. Иска ми се да смажа с думи тази жена, която си седи в кухнята, гълта тютюнев дим и го издухва от дробовете си.
Но само я поглеждам в очите и казвам през топлата мъгла:
- От пушенето се погрознява.
И си тръгвам, а тя остава, хваната в облака от дим като в капан.
