Не мога да не се съглася. Така е. И внезапно ми хрумва, че през; цялото време съм бил с убеждението, че правя услуга на тази жена,; като прекарвам Коледа с нея.
Но когато излизам навън в черния си костюм, си давам сметка;: че е тъкмо обратното.
На мен ми е оказана чест, а старата дама винаги ще си бъде великолепна.
- Към къщи ли? - пита приятелят на Одри, когато се връщам в таксито.
- Да, ако обичаш.
Сядам отпред и той се опитва да завърже разговор. Явно му се иска да поговори за нея, макар че аз бих предпочел да не го прави.
- Значи, с Одри сте приятели от години, така ли? - пита той.
Гледам таблото.
- От много години - казвам.
- Обичаш ли я?
Прямотата на въпроса ме сварва неподготвен, още повече че, едва сме започнали разговора. Преценил е, предполагам, че пътят; ще е кратък, и иска да извлече максимума, което е разбираемо.
- Е? - пита той.
- Какво?
- Не се прави на ударен, Кенеди. Обичаш ли я, или не?
- А ти как мислиш?
Той потърква брадичката си и не казва нищо.
- Въпросът не е аз дали я обичам - казвам. - Ти искаш да знаеш; тя дали те обича. Горкият човек е сащисан и не знае как да реагира.
- Така ли е? - питам аз.
- Ами...
Виждам, че съвсем се е объркал, и решавам, че заслужава все пак някакъв отговор.
- Тя не иска да те обича - казвам му. - Не иска да обича НИКОГО. Животът й никак не е бил лесен. Тя мрази единствените хора, КОИТО някога е обичала.
Спомням си тийнейджърските ни години. Тя беше постоянно наранена и се кълнеше, че ще приключи с това. Че няма да го допусне повече.
Той не казва нищо. Гледам го и си мисля, че е хубав. По-хубав от мен. Има кротки очи и силна челюст. Бакенбардите му придават вид на супермодел.
Мълчим през оставащата част на пътя, но когато стигаме, той проговаря:
- Тя те обича, Ед...
Поглеждам го.
- Но иска теб.
Там е проблемът.
- Заповядай.
Подавам му парите, но той отблъсква ръката ми.
- Ще те черпя едно возене.
Аз обаче правя втори опит и този път той ги взема.
- Не ги слагай при другите - предлагам му. - Днес е редно да поработиш за себе си. Няколко мига мълчим, преди да сляза.
- Приятно ми беше да си поговорим - казвам и си стискаме ръцете. - Весела Коледа, Саймън.
Вече е Саймън, а не приятелят на Одри, нали така?
Прибирам се и заспивам на дивана, както съм в черния костюм и морскосинята риза.
В деня след Коледа съм на работа и навестявам Бърни в киното на "Бел Стрийт".
- Ед Кенеди! - възкликва той, като ме вижда. - Май ти хареса, а?
- Не е това - казвам. - Трябва ми помощта ти, Бърни.
Той тутакси се приближава и пита:
- Какво мога да направя за теб?
- Нали разбираш от филми?
- Разбира се. Можеш да гледаш който...
- Не, не. Кажи ми всичко, което знаеш за тези заглавия. - Изваждам асото купа, макар че мога да ги кажа наизуст. - "Куфарът"; "Кет Балу" и "Римска ваканция".
Бърни реагира мигновено.
- "Римска ваканция" го имам, но другите два не. - И ме засипва с факти. - "Римска ваканция" се смята за един от най-добрите филми на Грегъри Пек. Заснет е през 1953 година от режисьора Уилям Уайлър, създателя на знаменития "Бен Хур". Действието се развива във великолепния Рим. Изумителна е ролята на Одри Хепбърн, която по настояване на Грегъри Пек получава същия хонорар като него. Той казва, че ще стане за посмешище, ако не й платят същите пари - толкова силно е изпълнението й. Това се потвърждава, когато тя получава "Оскар" за ролята...
Всичко това е изстреляно със скоростта на картечница, но аз се хващам за една дума.
- Одри - казвам.
- Да. - Той ме поглежда, объркан от невежеството ми. - Да,. Одри Хепбърн. В тази роля е велико...
- Одри Хепбърн! - почти изкрещявам. - Какво можеш да ми кажеш за другите два?
- Имам тук един каталог - обяснява Бърни. - Още по-голям от онзи, който ти показах миналия път. В него могат да се намерят кажи-речи всички филми, снимани някога. Актьори, режисьори; оператори, музика и какво ли не още.
Той ми носи дебелата книга и ми я подава.
Най-напред "Кет Балу". Стигам до него и зачитам на глас.
- Една от най-известните роли на Лий Марвин...
Спирам, защото съм открил каквото търся. Връщам се и го прочитам отново. - Лий Марвин.
Минавам на "Куфарът".
Щом го намирам, най-напред прочитам имената на актьорите т| режисьора. Режисьор е някой си Пабло Санчес. Същата фамилия носи и Ричи.
Вече имам трите имена.
Първоначалният ми ентусиазъм обаче бързо се сменя с тревога.
Дано посланията да са хубави, мисля си, но нещо ми подсказва, че няма да е лесно. Сигурно има основателна причина да са оставени за накрая. Освен че са ми приятели, те са и най-трудната ми задача, усещам го.
Стиснал картата, стоварвам каталога на масата.
Бърни е притеснен.
- Какво има, Ед?
-Пожелай ми късмет, Бърни - казвам. - Пожелай ми сърцата да победят.
Той го прави.
С картата в ръка излизам на улицата. Отвън ме чакат мракът и несигурността на онова, което предстои.
