Вече съм отвън на моравата, когато някой извиква след мен. Първо Томи, после майка ми.
Томи излиза след мен.
- Добре ли си, Ед?
Правя няколко крачки назад.
- Добре съм, Томи. Много шантава година, но се справям. А ти?
Сядаме на стъпалата, наполовина огрени от слънцето. Аз съм в сенчестата част, а Томи е на светло. В това има нещо символично.
За пръв път този ден се чувствам добре, докато с брат ми си разменяме кратки въпроси.
- Как върви университетът?
- Бива. Справям се по-добре, отколкото очаквах.
- А Ингрид?
Настъпва пауза, която не може да продължи вечно, и двамата избухваме в смях. Може да е хлапашко, но аз го поздравявам със завоеванието му, а и той явно е горд.
- Не е лоша - казва той и аз най-искрено му казвам колко се гордея с него. Не заради Ингрид. Тя е нищо в сравнение с онова, за което говоря.
- Радвам се за теб, Томи - Потупвам го по гърба и се изправям. - Късмет!
- Ще ти се обадя някой път - подвиква той след мен. - да се видим.
Но днес лъжата нещо не ми понася. Обръщам се и изричам толкова спокойно, че сам се изненадвам от себе си:
- Съмнявам се, Томи.
И ми става хубаво. Да се отърсиш от лъжите, носи облекчение.
Томи се съгласява.
- Прав си, Ед.
Все пак сме братя, и кой знае? Може пък един ден... Един ден, сигурен съм, ще се съберем, ще си спомним и ще си кажем много неща. По-важни от университета и Ингрид. Но няма да е скоро.
А сега тръгвам през моравата и казвам:
- Чао, Томи, благодаря ти, че дойде.
Поне от едно съм доволен.
Бих искал да седя с него на верандата, докато слънцето огрее и двама ни, но не го правя. Ставам и си тръгвам. Предпочитам да гоня слънцето, вместо да го чакам.
Томи се прибира, а аз вървя към улицата, когато излиза майка ми.
- Ед!
Обръщам се. Тя се приближава и казва:
- Какво пък, честита Коледа.
- И на теб - отвръщам. И добавям: - Не е до мястото, мамо, а до човека. И да се махнеш оттук, пак ще си си същата, където и да отидеш.
И това е достатъчно, но аз вече съм поел дъх.
- Ако някога се махна... - преглъщам, - първо трябва да съм| сигурен, че тук ми е по-добре.
- Хубаво, Ед. - Тя е стъписана и ми дожалява за жената, застанала на верандата на тази мизерна къща в забутано градче. - Може би си прав.
- Довиждане, мамо.
И си тръгвам.
Трябваше да го направя.
Отбивам се вкъщи да пийна нещо и се запътвам към Мила. Когато пристигам там, тя ме чака с нетърпение. Облечена е в светлосива лятна рокля и държи подарък. На лицето й е изписано вълнение.
- Това е за теб. Джими - казва тя и ми подава голямата плоска кутия.
Смутен съм, защото не съм й донесъл подарък.
- Извинявай... - понечвам да кажа, но тя ме спира с махване на ръка.
- Стига ми, че дойде - казва. - Ще го отвориш ли?
- Не, по-късно.
Предлагам й ръката си и тя се опира на нея. Излизаме от къщата и тръгваме към дома. Питам я дали иска да вземем такси, но тя предпочита да повърви. Не сме изминали и половината път и вече се питам дали ще успее да стигне. Тя кашля и не й достига въздух. Вече си представям как ще ми се наложи да я нося. Все пак стигаме успешно и аз й наливам малко вино.
- Благодаря. Джими - казва тя и тутакси заспива в креслото.
На няколко пъти влизам и проверявам дали е жива и всеки път я чувам, че диша.
Накрая сядам при нея в хола, а навън денят бавно гасне.
Когато се събужда, ядем вчерашна пуйка с бобена салата.
- Великолепно. Джими! - Старата жена сияе. - Великолепно!
Усмивката й е като напукана мозайка.
В нормални обстоятелства бих убил човек за дума като "великолепно". Но на Мила й отива. Тя изтрива устата си и промърморва няколко пъти "великолепно" и чувствам, че Коледата се е състояла.
- А сега... - Тя тупва с ръце по облегалките на креслото. - Ще отвориш ли подаръка си. Джими?
Предавам се.
- Разбира се.
Свалям опаковката на кутията и вдигам капака. Вътре има всекидневен черен костюм и морскосиня риза. Това е може би първият и последен костюм, който някога ще ми подарят.
- Харесва ли ти? - пита тя.
- Страхотен е - казвам. - Ей сега се връщам.
Влизам в спалнята да го премеря и намирам чифт стари черни обувки, които да му подхождат. Слава богу, няма големи подплънки, което е хубаво. Нямам търпение да й се покажа, но когато се връщам в хола, Мила отново спи.
И аз сядам.
С костюма.
По някое време старата жена се събужда и казва:
- Хубав костюм. Джими. - Дори прокарва длан по плата. - Откъде го имаш?
За миг съм объркан, но после разбирам, че тя е забравила всичко. Целувам я по бузата.
- Подарък ми е от една красива жена - казвам.
Старата дама е великолепна.
- Това е чудесно - казва тя.
- Така е - съгласявам се.
Права е.
Пием кафе и аз викам такси, за да я отведа вкъщи. Кара ни Саймън, приятелят на Одри. Излязъл му е късметът да изкара двойна,: надница на Коледа.
Преди да отведа Мила в къщата, го моля да ме изчака. Знам, че това си е жив мързел, но днес имам пари и мога да си позволя да се прибера с такси.
- Благодаря още веднъж. Джими - казва Мила и се запътва с несигурни стъпки към кухнята. Толкова е крехка. И толкова красива. - Беше невероятен ден.
