— Къде сме? — Изправих се до седнало положение и си закопчах колана.
— Близо до Лион, над Оверн.
— В центъра на страната? — поинтересувах се аз, като си представих картата на Франция. Той кимна. — От този край ли си?
— Аз съм роден и прероден наблизо. Домът ми, по-точно семейният ми дом, е на час-два път оттук. Трябва да пристигнем в късната утрин.
Кацнахме на частната писта на оживеното регионално летище. Паспортите и другите ни документи бяха проверени от служител с отегчен вид, който се оживи моментално, щом прочете името на Матю.
— Винаги ли пътуваш по този начин? — Беше далеч по удобно, отколкото с редовен полет през лондонското летище „Хийтроу“ или парижкото „Шарл дьо Гол“.
— Да — отвърна той без извинение или притеснение. — Само когато пътувам, съм истински благодарен, че съм вампир и имам пари за пилеене.
Матю се спря зад един огромен рейнджровър и извади връзка ключове от джоба си. Отвори задната врата и натовари багажа ми. Рейнджровърът не беше луксозен колкото ягуара, но наваксваше с мощност. Все едно пътувахме с бронетранспортьор.
— За какво ти е такава голяма кола във Франция? — попитах, докато се взирах в идеално гладкия път.
Матю се засмя.
— Още не си видяла къщата на майка ми.
Пътувахме на запад през красивата провинция с разкошни замъци и стръмни планински склонове. Във всички посоки се простираха поля и лозя и дори под стоманеносивото небе всичко сякаш бе запалено от цветовете на есента. Знак сочеше пътя към Клермон-Феран. Не може да е съвпадение, помислих си аз.
Матю продължи на запад. Забави, зави по един тесен път и спря. Посочи в далечината.
— Ето — каза той. — Сет-Тур.
Измежду меките хълмове се издигаше високо плато, на което се виждаше централна каменна кула, заобиколена от по-малки. До портата на стража стоеше друга постройка. Това не бе красив приказен замък, в който се провеждат балове на лунна светлина. Сет-Тур беше крепост.
— Това ли е домът ти? — попитах и затаих дъх.
— Това е домът ми. — Матю извади мобилния си телефон от джоба и набра. — Маман? Почти пристигнахме.
Чу се как някой казва нещо в другия край на линията, а след това затваря. Матю се усмихна кисело и се върна на пътя.
— Тя ни очаква, така ли? — попитах, като едвам успях да овладея гласа си да не трепери.
— Да, очаква ни.
— И няма нищо против? — Не зададох истинския въпрос: „Сигурен ли си, че можеш да заведеш вещица в дома си?“. Но нямаше нужда да го правя.
Матю не откъсваше поглед от пътя.
— Изабо не обича изненадите като мен — каза той спокойно, докато завиваше по някаква козя пътека.
Минахме покрай редици от кестени и се заизкачвахме към Сет-Тур. Промушихме се между две от седемте кули и поехме през калдъръмения вътрешен двор към централната сграда. Отляво и отдясно имаше лехи и градинки, а после навлязохме в гора. Вампирът паркира колата.
— Готова ли си? — попита той и се усмихна сияйно.
— По-готова не мога и да бъда — смотолевих притеснено.
Матю ми отвори вратата и ми помогна да сляза. Дръпнах надолу черното си яке и погледнах към внушителната фасада на замъка. Но плашещите очертания бяха нищо в сравнение с това, което ме очакваше вътре. Вратата се отвори.
— Кураж — пожела ми Матю и ме целуна нежно по бузата.
Величествената и леденостудена Изабо стоеше на прага на огромния си замък и се взираше в сина си, докато двамата изкачвахме каменните стъпала.
Матю се приведе, за да я целуне нежно по двете бузи.
— Ще влизаме ли, или смяташ да продължим с поздравите тук отпред?
Майка му се отмести и ни пусна да минем през вратата. Усетих унищожителния й поглед и ме лъхна миризма на нещо, което ми напомняше за лимонада и карамел. Минахме през къс тъмен коридор, покрай чиито стени бяха подредени копия, сочещи не много гостоприемно към главите ни. Влязохме в стая с високи тавани и стенописи, дело на художник от деветнайсети век с развинтено въображение. Те отразяваха измислено средновековие с лъвове, хералдически лилии, змия, захапала опашката си, и морски раковини, нарисувани по белите стени. В дъното имаше вита стълба, която водеше към върха на една от кулите.
Вътре в замъка усетих пълната сила на погледа на Изабо. Майката на Матю олицетворяваше онази зловеща елегантност, която носеха в кръвта си всички французойки. Също като сина си, който обезпокоително за мен изглеждаше малко по-възрастен от нея, тя бе облечена в една цветова гама, която омекотяваше забележителната й бледност. Предпочитанията й се простираха от кремаво до светлокафяво. Тоалетът й беше семпъл, но скъп — от върховете на кожените й обувки до топазите, които искряха на ушите й. Студенозелените точици около тъмните й зеници и високите й скули не позволяваха перфектните й черти и ослепително бялата кожа да деградират до сладникава хубост. Косата й бе с цвета и плътността на мед и беше прибрана на тила в тежък копринен кок.
— Можеше да покажеш малко загриженост, Матю. — Акцентът й смекчи произнасянето на името му и то прозвуча древно. И тя като всички вампири имаше мелодичен съблазнителен глас. В нейния случай той звучеше като далечни камбани с чист и плътен звук.
