— Тогава и двамата ме слушайте. Бягай много, ама много далече от Питър Нокс. И по-добре вампирът да се погрижи да го направиш, защото иначе него ще държа отговорен. Стивън Проктър бе най-общителният мъж на света. Беше му трудно да изпитва неприязън към някого, а ненавиждаше този вещер. Даяна, незабавно се прибирай.
— Няма, Сара! Отивам с Матю във Франция. — По-неприятният избор, който ми предложи Сара, ме накара да взема решение.
Настъпи тишина.
— Франция? — ахна тихо Ем.
Матю протегна ръка.
— Матю иска да говори с вас. — Подадох му слушалката, преди леля ми да успее да се възпротиви.
— Госпожице Бишъп? Имате ли функция на телефона за разпознаване на обаждащия се?
Изсумтях. Кафявият телефон, който висеше на стената на кухнята в Мадисън, имаше кръгла шайба и километричен кабел, който позволяваше на Сара да се разхожда, докато говори. Функция за разпознаване на обаждащия се? Едва ли.
— Не? Тогава запишете тези номера. — И Матю бавно продиктува номера на мобилния си телефон и още един, който бил в дома му, като даде и подробни указания за международните кодове за избиране. — Може да се обаждате по всяко време.
По стреснатото му изражение познах, че Сара е казала нещо остро.
— Ще се погрижа да е в безопасност. — И ми подаде слушалката.
— Ще затварям. Обичам ви и двете. Не се тревожете.
— Престани да ни казваш да не се тревожим — скара ми се Сара. — Ти си наша племенница. Ние сме добри хора и се тревожим, Даяна, и едва ли това ще се промени.
Въздъхнах.
— Какво да направя, за да те убедя, че съм добре?
— Като начало си вдигай телефона по-често — каза тя строго.
Когато се сбогувахме, застанах до Матю, но избягвах да срещна погледа му.
— Всичко е по моя вина, точно както каза и Сара. Държа се като невежо човешко същество.
Той се обърна и отиде към дивана, колкото се може по-далече от мен, и потъна в меките възглавници.
— Взела си това решение за магията в живота си, когато си била самотно уплашено дете. И сега при всяка следваща крачка бъдещето ти зависи от това дали ще успееш да стъпиш на правилното място.
Матю се стресна, когато седнах до него и взех ръцете му в своите. Едвам се удържах да кажа и на него, че всичко ще бъде наред.
— Във Франция може би ще успееш да бъдеш себе си за няколко дни, без да се тревожиш, че ще сбъркаш — продължи той. — Може би ще успееш да си починеш, макар че никога не съм те виждал да се заседаваш дълго на едно място.
— Нямам време за почивка, Матю. — Вече започвах да се разколебавам в решението си да напусна Оксфорд. — Конференцията по алхимия е след по-малко от шест седмици. Очакват от мен откриващата лекция. А аз едва съм я започнала и без достъп до Бодлианската библиотека нямам шанс да я завърша навреме.
Матю присви очи.
— Доколкото разбирам, лекцията ти е за алхимичните илюстрации, нали?
— Да, за английските традиции в алегоричната образна система.
— Тогава сигурно няма да се заинтересуваш от копието ми от четиринайсети век на „Aurora Consurgens“. За съжаление е на френски.
Ококорих се. „Aurora Consurgens“ беше невероятен ръкопис за двете противоположни сили на алхимичната трансформация — среброто и златото, женското и мъжкото начало, мрака и светлината.
— Най-ранното известно копие на „Aurora“ е от двайсетте години на петнайсети век.
— А моето е от 1356 година.
— Но толкова ранен ръкопис не би трябвало да е илюстриран — отбелязах аз. Намирането на илюстриран документ отпреди 1400-та година беше толкова невероятно, колкото форд „Модел-Т“ да бъде паркиран на бойното поле край Гетисбърг.
— Този е.
— И съдържа ли всичките трийсет и един образа?
— Не. Има четирийсет. — Усмихна се. — Изглежда предишните историци са сбъркали няколко подробности.
Откритие от подобен род беше рядкост. Да дадеш на света непознато илюстрирано копие от четиринайсети век на „Aurora Consurgens“ беше шансът на живота за историка на алхимията.
— И какво има на допълнителните илюстрации? Текстът същият ли е?
— Ще се наложи да дойдеш до Франция, за да разбереш.
— Тогава да вървим — казах веднага. След седмици мъчение написването на доклада ми най-накрая започваше да изглежда напълно възможно.
— Значи няма да отидеш заради собствената си безопасност, а заради някакъв ръкопис? — Той поклати тъжно глава. — И това ми било здрав разум.
— Здравият разум никога не е бил силната ми страна — признах си. — Кога тръгваме?
— След час?
— След час. — Това не бе спонтанно решение. Той го планираше откакто заспах предната вечер.
Матю кимна.
— На пистата на старата американска военновъздушна база ни чака самолет. Колко време ти трябва, за да си събереш багажа?
— Зависи какво трябва да нося със себе си — казах аз и главата ми се завъртя.
— Нищо особено. Никъде няма да ходим. Вземи си малко дрехи. Не мога да си представя, че ще тръгнеш без маратонки. Ще бъдем само двамата, майка ми и икономката й.
Майка му.
— Матю — казах аз тихо. — Не знаех, че имаш майка.
— Всеки има майка, Даяна — отвърна той и извърна сивите си очи към мен. — Аз имам две. Жената, която ме роди, и Изабо, която ме направи вампир.
