Едно беше да съм само с Матю. А съвсем различно да попадна в дом на непознат вампир. Предпазливостта пред такава опасна стъпка измести нетърпението ми да видя ръкописа. Сигурно ми пролича, че се колебая.
— Не бях го обмислил — призна той. В гласа му имаше болка. — Разбира се, че нямаш причини да се довериш на Изабо. Но тя ме увери, че с нея и Март ще си в безопасност.
— Щом ти им имаш доверие, тогава аз също ще им се доверя. — За моя изненада наистина го мислех, въпреки глождещото ме безпокойство, че сигурно ги е питал дали не се канят да ме ухапят по шията.
— Благодаря — каза само той. Погледът му се плъзна към устата ми и усетих как устните ми изтръпнаха. — Ти си събирай багажа, а аз ще измия съдовете и ще проведа няколко телефонни разговора.
Когато минах покрай неговия край на дивана, той ме хвана за ръката. Отново хладината на кожата му попи в моята топлина.
— Постъпваш правилно — промълви, преди да ме пусне.
Наближаваше деня за пране и спалнята ми бе затрупана с мръсни дрехи. Порових в гардероба и намерих няколко еднакви чифта панталони, които бяха чисти, няколко клина, пет-шест фланели и поло блузи. На гардероба имаше стар сак с емблемата на „Йейл“. Подскочих и хванах дръжката с една ръка. Прибрах дрехите в старата синьо-бяла брезентова чанта, сложих и няколко пуловера и ватирана блуза. Взех си още маратонки, чорапи, бельо, стар екип за йога. Нямах прилична пижама, затова щях да спя със спортните дрехи. Спомних си за френската майка на Матю. Пъхнах в сака официална риза и приличен панталон.
От коридора долетя басовият глас на Матю. Говореше по телефона първо с Фред, след това с Маркъс и накрая се обади на таксиметрова компания. С метната на рамото чанта маневрирах тромаво в банята. Четка за зъби, сапун, шампоан, четка за коса, сешоар и спирала за мигли. Последното почти не го ползвах, но в този случай козметичните средства бяха добра идея.
Когато приключих с багажа, отидох при Матю във всекидневната. Той преглеждаше съобщенията на мобилния си телефон, в краката му беше чантата ми с компютъра.
— Това ли е всичко? — попита, като погледна изненадано сака ми.
— Нали каза, че не ми трябва кой знае какво?
— Да, но не съм свикнал с жени, които ме слушат, когато ги съветвам за багажа. Мириам пътува за уикенда с толкова много дрехи, че са достатъчни да облече Френския чуждестранен легион, а майка ми тръгва с огромни куфари. Луиза не пресичаше улицата с това, което ти си взела, да не говорим да напусне страната.
— Освен че здравият разум не ми е силната страна, съм известна и с лесната си поддръжка.
Матю кимна доволно.
— Имаш ли паспорт?
— В чантата с компютъра ми е — посочих аз.
— Значи можем да тръгваме — заключи Матю и огледа за последен път жилището ми.
— Къде е снимката? — Струваше ми се нередно просто да я зарежа.
— Маркъс я взе — отвърна той веднага.
— Кога Маркъс е бил тук? — намръщих се аз.
— Докато спеше. Искаш ли да ти я върна? — Пръстът му беше на клавишите на телефона.
— Не — поклатих глава. Нямаше причина да я виждам отново.
Матю взе чантите ми и успя да ги свали заедно с мен без произшествия. Пред портите на колежа ни чакаше такси. Матю спря да поговори с Фред. Подаде на портиера визитка и двамата си стиснаха ръцете. Сключиха някаква сделка, чиито детайли никога нямаше да науча. Матю ме качи в таксито. Пътувахме около трийсет минути, оставяйки светлините на Оксфорд зад гърба си.
— Защо не взехме твоята кола? — попитах, когато излязохме извън града.
— Така е по-добре — обясни той. — Няма нужда да карам Маркъс да я връща обратно.
Люлеенето на таксито ме приспиваше. Облегнах се на рамото на Матю и задрямах.
Излетяхме малко след като ни провериха паспортите и пилотът попълни документите. По време на излитането седяхме един срещу друг на кушетки, наредени около ниска маса. Прозявах се на всяка минута, защото ушите ми заглъхваха. Когато достигнахме летателната височина, Матю разкопча колана си и взе възглавници и одеяло от шкаф под прозорците.
— Скоро ще сме във Франция. — Сложи възглавниците в единия край на моята кушетка, която беше почти колкото легло, и разгъна одеялото, за да ме завие. — А ти през това време поспи.
Не исках да спя. Истината беше, че се страхувах да се унеса. Онази снимка се бе отпечатала на вътрешната страна на клепачите ми.
Той клекна до мен, одеялото висеше от ръцете му.
— Какво има?
— Не искам да затварям очи.
Матю сложи всички възглавници без една на пода.
— Ела тук — каза той, седна до мен и потупа подканващо пухкавия бял четириъгълник. Завъртях се, плъзнах се по покритата с кожа повърхност, положих глава в скута му и си опънах краката. Той ме зави с одеялото.
— Благодаря — прошепнах.
— За нищо. — Докосна с пръст първо своите устни, а след това и моите. Вкусих сол. — Спи, аз съм тук, при теб.
Наистина заспах тежък и дълбок сън без сънища. Събудих се чак когато усетих пръстите на Матю по лицето си и чух думите му, че скоро ще се приземяваме.
— Колко е часът? — попитах напълно дезориентирана.
— Около осем — отвърна той, след като си погледна часовника.
