Спуснахме се към нещо, което приличаше на кратер. Той се отличаваше от заобикалящия го провинциален пейзаж, от шеметните дефилета и гъстите гори. Оказа се руини на средновековен замък, с високи стени и яки основи, вкопани дълбоко в земята. В разрушените, отдавна напуснати сгради, сгушени в сенките на гората, растяха дървета. Замъкът нямаше нито една красива линия, беше грозен. Сякаш единственото му предназначение бе да гони хората надалеч. Единствената му връзка със света бяха черните планински пътища. Сърцето ми се сви.
Вещицата провеси крака надолу и посочи с пръстите им към земята. Аз закъснях да го направя и тя ме принуди с едно щракване на пръстите. Малките ми костици се изпънаха с неохота. Плъзнахме се над останките от покритите със сиви каменни плочи покриви, но без да ги докосваме. Поехме към малкия централен двор. Стъпалата ми изведнъж застанаха успоредно на земята и се удариха в калдъръма. Целите ми крака се разтресоха от сблъсъка.
— С времето ще се научиш да се приземяваш по-меко — отбеляза делово вещицата.
Не успявах да осъзная какво се случва, толкова бързо се сменяха обстановките около мен. Струваше ми се, че само преди секунди бях лежала сънена и доволна до Матю в леглото. А сега стоях в полуразрушен замък с непозната вещица.
От сенките изскочиха два силуета и тогава объркването ми се превърна в ужас. Единият беше Доменико Микеле. Другият не ми бе познат, но леденото докосване на погледа му ми подсказа, че и той е вампир. Миризмата на тамян и сяра ми припомни кой е: Жербер от Орийак, вампирът папа.
Физиката на Жербер бе заплашителна, но злината, извираща сякаш от самата му същност, ме накара инстинктивно да се отдръпна. Тя бликаше от кафявите му вкопани очи. Скулите му бяха толкова масивни, че кожата върху тях изглеждаше като разтегната. Носът му бе леко прегърбен и върхът му сочеше надолу към устните, извити в злобна усмивка. Пред неговия втренчен поглед заплахите на Питър Нокс бледнееха.
— Благодаря, че ми показа това място, Жербер — каза спокойно вещицата, без да ме пуска. — Прав си, тук няма да ме безпокоят.
— Удоволствието е изцяло мое, Сату. Може ли да я разгледам? — попита тихо Жербер, докато крачеше наляво и надясно, сякаш търсеше точката с най-добра видимост. — След като е била с Дьо Клермон, трудно е да се определи къде започва нейната миризма и свършва неговата.
Похитителката ми го изгледа смразяващо при споменаването на Матю.
— Даяна Бишъп вече е под моя опека. Вече не се нуждаем от присъствието ти.
Жербер не сваляше поглед от мен, докато ме приближаваше с малки, премерени крачки. Нарочната му мудност само го правеше да изглежда още по-заплашителен.
— Странна книга, а, Даяна? Преди хиляда години я взех от магьосник в Толедо. Когато я донесох във Франция, вече бе омагьосана.
— Въпреки познанията ти за магиите не си успял да разгадаеш тайната й. — Презрението в гласа на вещицата беше очевидно. — Ръкописът и сега си остава все така омагьосан. Остави го на нас.
Той не спираше да се приближава.
— Името на моята вещица приличаше на твоето, казваше се Меридиана. Не пожела, разбира се, да ми помогне да разгадаем тайните на ръкописа. Но кръвта ми я зароби. — Беше вече достатъчно близо и усещах хладината, която се излъчваше от тялото му. — Всеки път, когато пиех от нея, в мен преминаваха прозрения за магиите й и фрагменти от познанията й. Но бяха неясни и това ме вбесяваше. Трябваше да пия още и още. Тя отпадна и стана лесна за манипулиране. — Пръстът на Жербер докосна лицето ми. — Очите на Меридиана бяха като твоите. Какво видя, Даяна? Би ли го споделила?
— Достатъчно, Жербер — предупреди го Сату, а Доменико изръмжа.
— Не си въобразявай, че това е последният път, в който се срещаме, Даяна. Първо ще те погнат вещиците, след това Паството ще реши как да постъпи с теб. — Очите на Жербер се впиха в моите и пръстът му се плъзна надолу по бузата ми, сякаш ме галеше. — След това ще си моя. Но засега — той се поклони леко към Сату — е твоя.
Вампирите се отдръпнаха. Доменико погледна назад, не му се тръгваше. Сату изчака с празен поглед, докато ударът на метал в дърво показа, че двамата са се махнали от замъка. Сините й очи веднага се оживиха и тя ги обърна към мен. С едно щракване на пръстите развали магията, която не ми позволяваше да говоря.
— Коя си ти? — попитах дрезгаво, когато отново си върнах речта.
— Казвам се Сату Ярвинен — представи се тя, докато бавно обикаляше около мен, опънала ръка зад себе си. Връхлетя ме спомен за друга ръка, която се движеше по същия начин. Веднъж Сара крачеше така в задния двор в Мадисън, когато се опитваше да сложи каишка на изгубено куче, но ръцете в спомена ми не бяха нейни.
Дарбите на Сара бяха нищо в сравнение със силата на тази вещица. Стана ми ясно колко е способна още като я видях как лети. Но също така бе изкусна с магиите. В момента ме оплиташе в магически паяжини, без дори да произнесе и една дума. И последната ми надежда за лесно бягство се стопи.
— Защо ме отвлече? — попитах, в опит да я разсея.
