— Мъчехме се да ти покажем колко е опасен Клермон. Не искахме да стигаме чак до магии, но ти не се вслуша. — Думите на Сату бяха сърдечни, гласът й бе добронамерен. — Не пожела да дойдеш при нас на Мабон, пренебрегна Питър Нокс. А онзи вампир с всеки изминал ден все повече се приближаваше до теб. Но сега си на сигурно място далеч от него.
Всичките ми инстинкти ме предупреждаваха, че съм в опасност.
— Вината не е твоя — продължи Сату, като ме докосна леко по рамото. Кожата ми започна да пари, а тя се усмихна. — Вампирите са такива съблазнители, такива чаровници. Той те манипулира, точно както Жербер си е играл с Меридиана. Не те виним за това, Даяна. В детството не са те обучавали, няма как да видиш истинската му същност.
— Матю не ме манипулира — настоях аз. Нямах представа какво точно има предвид с тези думи, но от нейната уста прозвуча страшно.
— Сигурна ли си? — попита тя внимателно. — И никога не си опитвала и капка от кръвта му?
— Разбира се, че не! — Може в детството си да не съм била обучавана на магии, но не бях пълна идиотка. Вампирската кръв беше силна, можеше да ти промени живота.
— И не си спомняш да си вкусвала нещо много солено? Да си изпитала необичайна умора? Да си заспивала дълбоко, докато той е бил край теб, макар да не си искала?
В самолета за Франция Матю бе докоснал пръсти до устните си и след това ги бе допрял до моята уста. Бяха солени. И следващото нещо, което си спомнях, е как кацнахме във Франция. Вече не бях толкова сигурна.
— Разбирам. Значи все пак ти е дал от кръвта си. — Сату поклати глава. — Това не е никак хубаво, Даяна. Подозирахме, че е така, след като той те проследи до колежа на Мабон и се покатери през прозореца ти.
— Какви ги приказваш? — Вледених се от изненада. Матю никога не би ми дал от кръвта си. Нито би нарушил неприкосновеността ми. Ако е извършил някои от нещата, които тя казваше, сигурно е имало причина и той щеше да ми обясни.
— Вечерта, когато се запознахте, Клермон те проследи до жилището ти. Пропълзя през отворения прозорец и остана в квартирата ти часове. Не се ли събуди? Ако не, може да ти е дал от кръвта си, за да те държи заспала. Как иначе да го обясним?
В устата си тогава усещах силен вкус на карамфил. Затворих очи, за да прогоня спомена и болката, която ме връхлетя заедно с него.
— Вашата връзка не е нищо друго, освен голяма измама, Даяна. Матю Клермон винаги е искал само едно: изгубения ръкопис. Всичките му действия, всяка лъжа, която е изрекъл, са средство за постигане на тази цел.
— Не. — Не беше възможно. Не може да ме е лъгал последната нощ. Не и когато бяхме в прегръдките си.
— Да. Съжалявам, че трябва да ти кажа тези неща, но ти не ни остави друг избор. Опитахме се да ви разделим, но ти си голям инат.
Точно като баща ми, помислих си аз. Присвих очи.
— Откъде да съм сигурна, че не ме лъжеш?
— Една вещица не може да излъже друга. Ние сме сестри, в края на краищата.
— Сестри? — възкликнах недоверчиво. Подозренията ми се засилваха. — Ти си същата като Джилиан. Правиш ми се на сестра, за да събереш информация, и се опитваш да ме настроиш срещу Матю.
— Значи знаеш за Джилиан — отбеляза Сату със съжаление.
— Знам, че ме следеше.
— А знаеш ли, че е мъртва? — Изведнъж гласът на Сату стана недружелюбен.
— Какво? — Сякаш земята под краката ми се залюля и аз се плъзнах по нея.
— Клермон я уби. Затова избяга толкова бързо от Оксфорд. Още една невинна жертва, която не успяхме да скрием от пресата. Какви точно бяха заглавията? А, да! „Млада американска изследователка умира в чужбина, докато прави проучване“. — Устата на Сату се изкриви в злобна усмивка.
— Не. — Поклатих глава. — Матю не би я убил.
— Уверявам те, че го направи. Но преди това я разпита, разбира се. Очевидно вампирите така и не са разбрали, че е безпредметно да убиват посредника.
— Снимката на родителите ми. — Матю би убил този, който ми я изпрати.
— Много глупаво от страна на Питър да ти я прати и много лекомислено да накара Джилиан да я донесе в колежа ти — продължи Сату. — Но Клермон е прекалено умен и не оставя следи. Направи го да изглежда като самоубийство и остави трупа й като предупреждение срещу вратата на Питър в хотел „Рандолф“.
Джилиан Чембърлейн не ми беше приятелка, но мисълта, че никога повече няма да я видя надвесена над покрит със стъкло папирус, ме разтресе повече, отколкото бих предположила.
И точно Матю я бе убил. В главата ми настъпи хаос. Как може да ми казва, че ме обича, а в същото време да крие такива неща от мен? Тайните бяха едно нещо, но убийството, дори като отмъщение и отвръщане на удара, съвсем друго. Все ме предупреждаваше, че не може да му се има доверие. Аз не обръщах внимание и пусках думите му покрай ушите си. Дали това не е било част от плана му, друга стратегия да ме примами да му вярвам?
