Вещицата промълви нещо и тялото ми се завъртя, а след това падна по очи на земята. Ударът ми изкара въздуха. Наредени в кръг зелени отровни пламъци изскочиха от студените камъни.
Нещо нагорещено опари гърба ми. Стрелна се от рамо до рамо като комета, спусна се към кръста ми и отново запълзя нагоре. Магията на Сату ме държеше здраво, не ми позволяваше да мръдна. Болката бе неописуема, но преди мракът да ме погълне и спаси, вещицата свали магията. Когато мракът избледня, болката отново се появи.
Чак тогава осъзнах, че тя ме отваря, точно както бе обещала. Повдигна ми се. Чертаеше магически кръг върху мен.
„Трябва да си много, много смела.“
През мъглата, в която ме хвърли болката, проследих виещите се корени, покриващи пода на залата, които ме водеха към познатия глас. Край кръга от зелени пламъци, под ябълково дърво седеше майка ми.
— Мамо! — извиках тихо и протегнах ръка към нея. Но магията на Сату ме държеше здраво.
Очите на майка ми бяха по-тъмни, отколкото ги помнех, но със същата форма като моите. Те не ме изпускаха от поглед. Постави призрачния си пръст пред устните си, за да ме накара да млъкна. С последни сили кимнах, за да й покажа, че я виждам. Последната ми ясна мисъл беше за Матю.
След това нямаше нищо друго, освен болка и страх, както и неясен копнеж да затворя очи и да заспя завинаги.
Сигурно бяха минали много часове, преди Сату да ме захвърли ядосано през стаята. Гърбът ми пламтеше от магията й, а тя непрекъснато отваряше раната на ръката ми. В някакъв момент ме увеси с главата надолу за глезена, за да сломи съпротивата ми, и започна да ме дразни, че не мога да полетя и да избягам. Въпреки усилията си не успя да разгадае тайните ми.
Изрева гневно и ниските й обувки затракаха по каменните плочи. Започна да крачи напред-назад и да се опитва да измисли нови начини да ме измъчва. Надигнах се на лакът и се опитах да предвидя следващия й ход.
„Дръж се. Бъди смела.“ Майка ми все още седеше под ябълковото дърво, по лицето й блестяха сълзи. Спомних си как Изабо каза на Март, че имам повече кураж, отколкото е предполагала, как Матю ми прошепна „моето смело момиче“ в ухото. Събрах сили да се усмихна, не исках майка ми да плаче. Но усмивката ми само още повече разгневи Сату.
— Защо не използваш дарбата си, за да се защитиш? Знам, че можеш! — изрева тя. Скръсти ръце на гърдите си, след това ги разпери и започна да мърмори нещо. Свих се на кълбо около силната болка в корема. Това ми напомни за изкорменото тяло на баща ми, за извадените му вътрешности, които лежаха до трупа му.
„Това следва.“ Странно, но знанието ми донесе облекчение.
Следващите думи на Сату ме тласнаха по пода на порутената зала. Напразно протягах ръце над главата си в опит да намаля скоростта, с която се пързалях по неравните камъни и издадените коренища. Свих пръсти, сякаш можех да се пресегна до Оверн и да се хвана за Матю.
Трупът на майка ми бе изглеждал точно така в средата на магическия кръг в Нигерия. Издишах рязко и извиках.
„Даяна, послушай ме. Ще се почувстваш напълно сама.“ Майка ми говореше и като чух гласа й, отново се превърнах в дете. Седях на люлката, закачена на ябълковото дърво в задния двор на къщата ни в Кембридж в един далечен августовски следобед. Миришеше на окосена трева, на свежо и зелено, долавях и аромата на лилии от майка ми. „Можеш ли да продължиш да бъдеш смела, докато се чувстваш напълно сама? Би ли го направила заради мен?“
Но този път не усещах лекия августовски бриз по кожата си. Твърдият камък одра бузата ми, когато се опитах да кимна в отговор.
Сату ме преобърна и острите камъни се врязаха в гърба ми.
— Не искаме да правим това, сестро — каза тя със съжаление. — Но се налага. Когато забравиш Клермон, ще ме разбереш и ще ми простиш.
Изключено, помислих си. Ако той не те убие, духът ми ще те преследва до края на живота ти, след като си отида.
Сату прошепна няколко думи и ме вдигна във въздуха, за да ме изстреля с добре премерени тласъци извън залата и над стълбище, което се виеше надолу към дълбините на замъка. Повлече ме през древните подземия на сградата. Нещо шумолеше след мен и аз извих шия, за да видя какво.
Бяха призраци. Десетки призраци се носеха след нас в погребална процесия, лицата им бяха тъжни и уплашени. Въпреки огромните си способности, Сату не можеше да види мъртвите край нас, точно както не бе забелязала и майка ми.
Вещицата се опитваше да вдигне тежък дървен капак на пода. Затворих очи и се приготвих да полетя надолу. Но Сату ме сграбчи за косата и наведе лицето ми над тъмната дупка. Надигна се отровна миризма на смърт и призраците станаха неспокойни и започнаха да стенат.
— Знаеш ли какво е това, Даяна?
Свих се и поклатих глава, бях прекалено изтощена и уплашена, за да говоря.
— Това е шахта. — Призраците повториха думата. Дребна женица с набръчкано от възрастта лице заплака. — Шахтите са за хора, които трябва да бъдат забравени. Хвърлените в тях първо полудяват, а след това умират от глад, ако изобщо преживеят падането. Надолу е много дълбоко. Никой не може да излезе без помощ отгоре, а тази помощ никога не идва.
