Матю премисляше всички възможности, отхвърляше някои, защото бяха прекалено близо, и други, защото бяха прекалено разрушени. Накрая вдигна глава.
— Ла Пиер.
Изабо стисна устни, а Матю изглеждаше разтревожен. Ла Пиер беше най-мрачният замък в околността. Бе построен върху основи от базалт, в които можеха да бъдат прокопани тунели, и имаше достатъчно високи стени, за да устои на обсада.
Отгоре се чу звук от движещ се въздух.
— Хеликоптер — поясни Болдуин. — Чакаше в Клермон-Феран, за да ме откара в Лион. Градината ти ще се нуждае от оправяне, Изабо, но съм сигурен, че и ти смяташ това за малка цена.
Двамата вампири излязоха от замъка и тръгнаха към хеликоптера. Скочиха вътре и скоро полетяха високо над Оверн. Под тях не се виждаше нищо друго, освен черен мрак, в който тук-там бяха пръснати светлинки от селски къщурки. Отне им повече от трийсет минути да стигнат до замъка и въпреки че братята знаеха къде се намира, пилотът се затрудни да открие очертанията му.
— Няма къде да кацнем! — извика им той.
Матю посочи един стар път, който излизаше от замъка.
— Ами тук? — извика той в отговор. Вече оглеждаше стените за светлини или движение.
Болдуин нареди да кацнат, където Матю бе посочил, и пилотът го изгледа колебливо.
Когато се спуснаха на пет метра над земята, Матю скочи и се втурна с всички сили към портите на замъка. Болдуин въздъхна и го последва, като даде указания на пилота да не мърда, докато двамата не се върнат на борда.
Матю вече бе вътре и викаше името на Даяна.
— Господи, сигурно е много уплашена — прошепна той, когато ехото заглъхна. Прокара пръсти през косите си.
Болдуин го настигна и го сграбчи за ръката.
— Можем да действаме по два начина, Матю. Да се разделим и да претърсим мястото основно. Или да спрем и да помислим къде може да се скрие нещо в Ла Пиер.
— Остави ме — изръмжа Матю, оголи зъби и се опита да се изтръгне от хватката на брат си. Болдуин обаче го стисна още по-силно за ръката.
— Мисли — нареди му той. — Така ще стане по-бързо, обещавам ти.
Матю прехвърли в ума си плана на замъка. Започна с входа, обходи стаите нагоре, премина през кулата, покоите, залата за аудиенции, голямата зала. След това си представи кухните, мазето и подземията. И обърна пълен с ужас поглед към брат си.
— Шахтата. — Тръгна към кухните.
Физиономията на Болдуин замръзна.
— Dieu — прошепна той, докато гледаше отдалечаващия се гръб на брат си. Какво толкова имаше в тази вещица, че собствените й посестрими я бяха хвърлили в двайсетметрова дупка?
И щом беше толкова ценна, този, който я е спуснал в шахтата, щеше да се върне.
Болдуин хукна след Матю с надеждата, че не е прекалено късно да го спре да предаде в ръцете на вещиците не един, а двама заложници.
„Даяна, време е да се събудиш.“ Гласът на майка ми беше тих, но настоятелен.
Бях прекалено изтощена, за да й отговоря. Придърпах юргана на ярки цветни кръпки над главата си с надеждата, че така ще се скрия от нея. Свих се на кълбо и се зачудих защо цялото ми тяло така силно ме боли.
„Събуждай се, сънливке.“ Едрите пръсти на баща ми сграбчиха завивката. Прилив на радост моментално заглуши болката. Той се престори, че е мечка, и изръмжа. Аз изпищях доволно, стиснах още по-силно юргана и се засмях, но когато той дръпна завивката, студеният въздух ме погълна.
Нещо не беше наред. Отворих едно око, като очаквах да видя ярките плакати и плюшените играчки, с които бе пълна стаята ми в Кембридж. Но моята стая нямаше сиви влажни стени.
Баща ми се усмихваше и очите му блестяха. Както винаги косата му бе рошава, а яката му бе изкривена. Но въпреки това го обичах и се опитах да го прегърна през врата, ала ръцете не ме слушаха. Той ме придърпа внимателно към себе си и ефирното му тяло ме обви като щит.
„Я кого виждам, госпожица Бишъп.“ Винаги казваше това, когато се промъквах в кабинета му вкъщи или слизах на долния етаж късно вечер за още една приказка за лека нощ.
— Толкова съм уморена. — Въпреки че ризата му бе прозрачна, тя някак си бе попила мирис на цигарен дим и на шоколадовите бонбони с карамел, които той винаги държеше в джоба си.
„Знам — каза баща ми и очите му престанаха да блестят. — Но повече не можеш да спиш.“
„Трябва да се събудиш.“ Ръцете на майка ми ме докоснаха и се опитаха да ме изтръгнат от прегръдките на баща ми.
— Първо ми разкажи края на приказката — помолих — и пропусни лошото.
„Така не става.“ Майка ми поклати глава и баща ми ме предаде в ръцете й с тъжно изражение.
— Не ми е добре. — Детският ми глас настояваше за специално отношение.
Въздишката на майка ми отекна в каменните стени.
„Не мога да пропусна лошото. Трябва да се изправиш лице в лице с него. Ще се справиш ли, малка вещице?“
Замислих се над това, което се искаше от мен, после кимнах.
„Докъде бяхме стигнали?“ — попита майка ми и седна до призрачния монах в средата на шахтата. Той изглеждаше шокиран и се премести на няколко сантиметра от нея. Баща ми скри усмивката си с длан и погледна майка ми по същия начин, по който аз гледах Матю.
