„Спомних си — каза тя. — Даяна била заключена в тъмна стая съвсем сама. Седяла там часове наред и се чудела как да излезе. Тогава чула почукване по прозореца. Бил принцът. «Вещиците ме затвориха тук!», извикала Даяна. Принцът се опитал да счупи прозореца, но той бил направен от омагьосано стъкло и дори не се пукнал. Тогава принцът се втурнал към вратата, но тя била здраво залостена с омагьосана ключалка. Той заблъскал касата, но дървото било прекалено дебело и не се помествало.“
— Принцът не бил ли силен? — попитах аз, леко разочарована, че не успял да се справи със задачата.
„Много силен — каза тържествено майка ми. — Но не бил магьосник. Затова Даяна се огледала за нещо друго, което да опита принцът. Забелязала малка дупчица в покрива. Била колкото вещица като нея да се измъкне. И казала на принца да полети и да я повдигне. Но принцът не можел да лети.“
— Защото не бил магьосник — повторих аз. Монахът се кръстеше всеки път, когато чуеше да се споменава магия или магьосник.
„Точно така — потвърди майка ми. — Но Даяна си спомнила, че някога можела да лети. Погледнала надолу и видяла края на сребърна панделка. Тя била овързана здраво около нея, но когато дръпнала края й, панделката се развързала. Даяна я хвърлила високо над главата си. След това не й оставало нищо друго, освен да я последва към небето. Когато се приближила до дупката в покрива, тя събрала ръцете си, протегнала ги и излязла в нощния въздух. «Знаех си, че ще успееш», казал принцът.“
— И те заживели щастливо заедно — заявих убедено.
Майка ми се усмихна с горчивина и нежност.
„Да, Даяна.“
Взира се дълго в баща ми, по онзи начин, който децата проумяват чак когато пораснат.
Въздъхнах щастливо, за мен вече нямаше значение, че гърбът ме болеше ужасно и че се намирах на странно място, заобиколена от хора, през които можех да виждам.
„Време е“, каза майка ми на баща ми. Той кимна.
Над мен тежко дърво се блъсна в старите камъни с оглушителен трясък.
— Даяна? — Беше Матю. Звучеше извън себе си от притеснение. Тревогата му разля по тялото ми едновременно облекчение и адреналин.
— Матю! — Понечих да извикам, но се чу само дрезгаво хриптене.
— Слизам. — Викът на Матю отекна в каменните стени и предизвика болка в главата ми. Чувствах я как пулсира и бузата ми лепнеше.
— Не — каза друг по-груб и дълбок глас. — Ако слезеш, няма да мога да те извадя. А трябва да действаме бързо, Матю. Те ще се върнат за нея.
Погледнах нагоре, за да видя с кого говори, но съзрях само блед кръг.
— Даяна, чуй ме. — Матю вече не крещеше толкова силно. — Трябва да полетиш. Можеш ли да го направиш?
Майка ми кимна окуражително. „Време е да се събудиш и да станеш истинска вещица. Няма нужда повече от тайни.“
— Мисля, че да. — Опитах се да се изправя на крака. Десният ми глезен се огъна и паднах на коляно. — Сигурен ли си, че Сату си е тръгнала?
— Няма никой тук, само аз и брат ми Болдуин сме. Полети нагоре и ние ще те отведем. — Другият мъж промърмори нещо и Матю му се сопна гневно.
Не знаех кой е Болдуин, а и днес бях срещнала достатъчно непознати. Дори и Матю не беше в пълна безопасност след това, което каза Сату. Потърсих някъде да се скрия.
„Не можеш да се криеш от Матю — каза майка ми и се усмихна тъжно на баща ми. — Той винаги ще те намира, каквото и да се случи. Можеш да му имаш доверие. Той е мъжът, когото чакахме.“
Баща ми я прегърна с една ръка и аз си спомних какво бе в обятията на Матю. Ако някой ме прегръщаше по този начин, бе изключено да ме мами.
— Даяна, моля те, опитай. — Матю не можеше да скрие молбата в гласа си.
За да полетя, ми трябваше сребърна панделка. Но не виждах такава увита около мен. Не знаех какво да правя, затова потърсих родителите си в мрака. Техните призраци бяха избледнели.
„Не искаш ли да полетиш?“ — попита майка ми.
„Магията е в сърцето, Даяна — обади се и баща ми. — Не го забравяй.“
Затворих очи и си представих панделката. Хванах здраво края й с пръсти и я хвърлих към бледия кръг, очертан в мрака. Панделката се разгъна и се издигна нагоре, като ме повлече след себе си.
Майка ми се усмихваше, а баща ми изглеждаше толкова горд, колкото когато свали помощните колела от велосипеда ми. Матю надникна надолу заедно с още някой, сигурно бе брат му. С тях бяха и група призраци, изглеждаха очаровани, че някой след толкова години успява да излезе жив от шахтата.
— Слава богу — въздъхна Матю и протегна дългите си бледи пръсти към мен. — Хвани ме за ръката.
В мига, в който ме хвана, тялото ми натежа.
— Ръката ми! — извиках, когато мускулите ми се разтегнаха и раната ми се отвори.
Матю ме сграбчи за рамото, помогна му още една непозната ръка. Двамата ме изтеглиха от шахтата и само след миг вече бях в прегръдките на Матю. Притиснах се към гърдите му.
— Знаех си, че ще успееш — промълви той, също като принца от приказката на майка ми. Гласът му издаваше облекчение.
— Нямаме време за това. — Братът на Матю вече тичаше по коридора към вратата.
Матю хвана ръката ми и огледа набързо раните. Ноздрите му се разшириха от миризмата на засъхнала кръв.
— Можеш ли да вървиш? — попита той тихо.
