Роберто затвори вратата. Седнаха на старата маса, деляха ги само чашите.
— Коя е тя? — запита Ноно.
— Едно момиче, с което се запознах.
— Хубаво момиче. Какво ще го правиш?
На моменти дядо му можеше да бъде адски рязък.
— Тя си ме набеляза. А аз се съгласих. А когато разбрах, че ми е адвокатка, за тогава ли питаш? — Роберто разпери ръце в типично италиански жест на примирение. — Какво да правя?
— Ти си луд: да я вземеш, докато си на работа.
— Още не съм се заел с работата, а ти трябваше да видиш израженията на Фосера, когато ги запознах. Те представа нямаха как да тълкуват ситуацията. — Роберто се засмя тихичко и наля две чаши догоре. Мъжете се чукнаха и отпиха. — Не знаеха да повярват ли, че ми е адвокатка. Не можеха да отлепят очи от нея. Няма да я излагам на опасност, Ноно, но ще я използвам, за да им замажа очите и те да не разберат какво всъщност става.
— Какво всъщност става?
— Съвсем скоро ще разберем. — Роберто погледна първо задната врата, после часовника си.
Който беше изчезнал.
— Върни ми го. — Протегна към дядо си шепа, пълна с дребни монети.
Ноно бръкна в джоба си. На лицето му разцъфтя усмивка.
— Хей, момче, ставаш добър. Не знаех, че си ме преджобил.
— Упражнявам се.
— Адски правилно. — Ноно му върна часовника. — За такава работа трябва да си най-добрият. Отново ми кажи защо си забъркал момичето.
Роберто си пое дъх и осъзна как дробовете му се изпълват с въздух, как гръдният му кош се издува, как кръвта кипва в жилите му, как го завладява непозната досега възбуда.
— Искам работата да мине като по вода. Искам да отмъстя за ръката ти. Искам да покажа на света какво мога. Искам копелетата, които ми парят под петите, да разберат с кого са се захванали. И искам тя да е с мен. Искам да е до мен.
Ноно бавно поклати глава в знак на разбиране.
— Момче, дълги години духът на Контини е бил погребан дълбоко в теб. Но сега го виждам. Ти си луд като всички нас.
— Не обичам да ме притискат в ъгъла.
— Ясно. А момичето ми харесва. — Ноно се втренчи мрачно в Роберто. — Сигурен ли си, че е тази, за която се представя?
— Не. Не съм сигурен. Би могла да е подставено лице на Фосера или по-вероятно на ФБР. — Нищо не беше изключено.
— Да, да. — Ноно потърка брадичка. — Според клюката Мосимо го е загазил.
— Защо да е загазил?
— Не притежава умения. Открай време го бива само да планира задачи и да изнудва хора, които да свършат черната работа. Доста време мина, откакто за последно направи голям удар. Носят се слухове, че по-младите стават неспокойни, гледат да се отцепят, захващат се самостоятелно с рекет, създават проблеми на улицата — побоища и грабежи. Голяма фамилия — голяма издънка. Още никой не е заловен, но май текат пазарлъци кой ще замести Мосимо.
— Чудесно. — Роберто се замисли за мъжете на масата в заведението днес. Кой от тях щеше да заеме мястото на Мосимо? Грег? Данте?
Не. Фико, мъжа с белезите от акне и проницателните, умни очи. Беше наблюдавал пререканието между Роберто и шефа си без емоции, сякаш не го интересуваше кой ще победи и кой ще загуби.
— Мосимо трябва да те принуди да му сътрудничиш и да изпипа цялата работа, иначе ще го изпратят в пенсия, независимо дали това му харесва, или не — каза Ноно. — Непременно да се погрижиш за момичето. Звярът, приклещен в ъгъла, е опасен.
— Няма да позволя Бренди да пострада. — Роберто щеше да я завърже, ако се налага, за да не се изпречи тя на пътя на злото. Щеше да убие, преди да допусне който и да било да я нарани. — Още нещо, което трябва да знам?
— Сдобих се с плановете на музея — ухили се Ноно.
— Изобщо не съм се съмнявал — засмя се Роберто в отговор.
— Струваха ми цяла пачка. — Ноно извади спретнато руло с подробните планове на музея иззад нащърбената зелена кутия за хляб.
— Ще ти платя. — Докато Ноно развиваше картата, Роберто се изправи и остави пълната си чаша върху единия й ъгъл, за да я застопори.
Ноно постави чашата си в другия ъгъл.
— Това е най-голямото ми приключение, откакто ме приеха в болницата с тази ръка.
Главите им почти се докосваха, докато обсъждаха входните и изходни пунктове, мерките за сигурност, капаните, които евентуално можеха да са заложени… как да осуетят кроежите на Фосера. Това беше военен съвет, където липсваше само един от генералите.
На задната врата се похлопа.
Роберто нави плановете и ги прибра в долапа. Отиде при кутията за хляб, отвори я рязко и измъкна заредения пистолет, който Ноно държеше там.
Ноно отиде до вратата между кухнята и хола, за да нагледа Бренди. Кимна на внука си и отново затвори.
Роберто огледа двамата мъже през шпионката. Яките им бяха вдигнати нагоре, шапките им бяха смъкнати надолу, но лицата им бяха открити. Те гледаха право напред, все едно знаеха, че първо ще бъдат идентифицирани, преди да ги допуснат вътре.
Не че не можеха да прострелят ключалката, ако така преценяха.
Роберто изключи алармата, превъртя секретния ключ и открехна вратата, колкото те тихичко да се промушат през нея.
Ноно стоеше до масата с извити устни, настръхнал от негодувание.
Роберто заключи вратата и настрои алармата.
— Някой видя ли ви на влизане?
