— Искаш да кажеш, че аз направих невероятно откритие — чух гласа на Милърд. — И всичко благодарение на Перплексус. Отне ми много дни да намеря начин да го върна в неговата примка със сложната машина на Бентам — и през това време би трябвало Перплексус да остарее. Но не стана така. Напротив, сивата му коса отново взе да почернява! Тогава си дадох сметка, че нещо се е случило с него, докато е бил с нас в Абатон — възстановила се е истинската му възраст. Когато имбрините затвориха онази примка, тя е пренастроила отново часовника му, ако мога така да се изразя, и тялото му е точно на толкова, на колкото изглежда, вместо на действителната му възраст от петстотин седемдесет и една години.
— Не само часовникът на Перплексус е пренастроен — добави развълнувано Ема, — но и на всички нас! Всички, които бяха през онзи ден в Абатон!
— Изглежда, това е страничен ефект от колапса на примката — потвърди мис Перигрин. — Един изключително опасен Фонтан на младостта.
— Това значи, че повече няма да стареете, така ли? Никога?
— Е, не по-бързо от теб! — засмя се Ема. — Ден след ден.
— Това е… изумително! — възкликнах радостно. — Сигурни ли сте, че не сънувам?
— Напълно — рече мис Перигрин.
— Джейкъб, ще разрешиш ли да останем за малко? — попита Клеър. — Ти каза, че може да идваме по всяко време.
— Помислих си да организираме една малка ваканция — обясни мис Перигрин, преди да успея да отговоря. — Децата не знаят почти нищо за двайсет и първи век и освен това тази къща изглежда далеч по-уютна от вмирисания на мухъл капан за плъхове на Бентам. Колко спални има?
— Ами… пет, мисля.
— Това ще е достатъчно.
— Но какво ще стане с родителите ми? С моите чичовци?
Тя погледна към колата и махна с ръка.
— Лесно ще изтрием спомените на твоите чичовци. Колкото до родителите ти, струва ми се, че котката изскочи от чувала, ако мога така да се изразя. Известно време ще трябва да ги държим под око. Но мисля, че когато става въпрос за родителите на великия Джейкъб Портман, все някога ще ги накараме да видят света както го виждаме ние.
— И за сина и снахата на великия Ейбрахам Портман — добави Ема.
— Вие… сте познавали баща ми? — попита моят баща, надзъртайки изплашено от прозореца.
— Обичах го като мой син — рече мис Перигрин. — Както обичам и Джейкъб.
Татко премигна, после кимна бавно, но не мисля, че разбра.
— Ще останат с нас за малко — съобщих му аз. — Нещо против?
Той се облещи и се дръпна навътре.
— Ами… аз мисля… по-добре да попиташ майка си.
Тя се бе свила на седалката, скрила лицето си с ръце.
— Мамо? — повиках я аз.
— Вървете си! — изстена тя. — Просто си вървете, всичките!
Мис Перигрин се наведе към нея.
— Госпожо Портман, погледнете ме, ако обичате.
Мама надзърна през пръстите си към нея.
— Вие не сте тук. Прекалих с виното на вечеря, това е всичко.
— Истински сме, уверявам ви. И може да ви е трудно да го повярвате, но ще бъдем ваши приятели.
Майка ми извърна глава.
— Франк, смени канала. Не ми харесва тази програма.
— Добре, скъпа — отвърна баща ми. — Синко, мисля, че ще е по-добре да… ахм… — той поклати глава и бавно вдигна прозореца.
— Сигурна ли сте, че това няма да навреди на разсъдъка им? — попитах мис Перигрин.
— Ще се оправят — успокои ме тя, — но при някои процесът е по-дълъг.
Поехме назад към къщата под ярката светлина на луната и топлия нощен вятър. Бронуин буташе зад нас изгасналата кола, все още със семейството ми вътре. Вървях ръка за ръка с Ема, а умът ми все още се опитваше да възприеме случилото се.
— Едно нещо не разбирам — рекох. — Как стигнахте дотук? И толкова бързо?
Опитах се да си представя как момиче с уста на тила и момче, заобиколено от рояк пчели, минават през контрола на летището. И Милърд — нима са го качили незабелязано в самолета? Откъде са се сдобили с паспорти?
— Имахме късмет — обясни Ема. — Една от стаите на Бентам води до примка само на стотина мили от тук.
— Някакво отвратително тресавище — добави мис Перигрин.
— С крокодили и кал до коленете. Не зная за какво може да му е трябвало на брат ми. Както и да е, оттам успях да организирам прехвърлянето ни в настоящето, а след това трябваше само да хванем два автобуса и да извървим три и половина мили. Цялото пътуване отне по-малко от един ден. Излишно е да добавям, че сме уморени и мръсни.
Стигнахме предната веранда. Мис Перигрин ме погледна очаквателно.
— Разбрах! В хладилника има разхладителни напитки и…
Пъхнах ключ в ключалката и им отворих.
— Гостоприемство, мистър Портман, гостоприемство! — подметна засмяно мис Перигрин и се шмугна край мен. — Деца, събуйте си обувките отвън, тук не ви е Дяволското гробище!
Останах да държа вратата, докато те пристъпваха вътре с калните си обувки.
— Да, къщата ще свърши чудесна работа — възкликна мис Перигрин. — Къде е кухнята?
— Какво да правя с колата? — извика Бронуин, която все още придържаше задната броня. — И с… нормалните?
— Можеш ли да ги прибереш в гаража? — попитах я. — И да ги държиш под око за минутка-две?
Тя погледна Ема, сетне мен и се засмя.
— Разбира се.
