Усетих, че главата ми се върти. Чувствах се предаден и разкрит, и ужасно засрамен. И тогава спрях да говоря, защото всичко, което казвах, сякаш само повече ги убеждаваше, че не съм с всичкия си. Седях, кипнал от гняв и безсилие, докато те говореха за мен сякаш не бях в стаята. Новата диагноза на д-р Спангър бе, че страдам от „радикално откъсване от реалността“ и тези „чудати“ са част от измислен от мен свят, в който живее и момичето на моите фантазии. Тъй като съм много интелигентен, в продължение на седмици съм успял да заблудя всички да мислят, че съм със здрав разсъдък, но писмата доказват, че изобщо не съм излекуван и е възможно дори да представлявам опасност за себе си. Тя препоръча да бъда настанен за постоянно лечение в клиника за „наблюдение и рехабилитация“, при това възможно най-скоро — което, предполагам, се превеждаше от психиатричен език като лудница.
Бяха планирали всичко.
— Ще бъде само за една-две седмици — успокои ме баща ми. — Много приятно място наистина, страшно скъпо. Мисли за това като за малка ваканция.
— Искам си писмата.
Д-р Спангър ги напъха обратно в папката.
— Съжалявам, Джейк — рече тя. — Мисля, че ще е най-добре да ги задържа.
— Вие ме излъгахте! — извиках. Скочих от стола и посегнах към тях, но д-р Спангър бе по-бърза и дръпна папката. Баща ми ме сграбчи и след няколко секунди двама от чичовците ми нахлуха през вратата. Бяха чакали през цялото време в коридора. Охрана, ако нещо се обърка.
Отведоха ме на частен паркинг и ме качиха в колата. Чичовците ми щяха да живеят с нас следващите няколко дни, обясни майка ми притеснено, докато се освободи стая за мен в клиниката.
Страхуваха се да остават насаме с мен. Моите собствени родители. А след това щяха да ме пратят някъде и да се отърват от проблема. В клиника. Сякаш трябваше да ми превържат ударен лакът. Колкото и да бе скъпо, това си бе затвор за душевноболни. Не и място, където умело да се преструвам, че си гълтам лекарствата и да ги плюя по-късно. Нито да заблуждавам докторите, че съм имал инцидентни пристъпи и загуба на паметта. Щяха да ме натъпчат с антипсихотици и серуми на истината, докато измъкнат от мен всичко за чудатия свят, а с това и доказателството, че съм неизлечимо луд. А после нямаше да им остане друг избор, освен да ме затворят в килия и да пуснат ключа в тоалетната.
Иначе казано, направо да ме зачеркнат от живота.
През следващите няколко дни ме следяха сякаш съм опасен престъпник, край мен в стаята неизменно имаше някой мой близък. Всички очакваха обаждане от клиниката. Изглежда, мястото бе доста посещавано, но бях сигурен, че веднага щом се освободи стая — което щеше да стане до дни, — щяха да ме откарат там.
— Ще те посещаваме всеки ден — увери ме майка ми. — Само за няколко седмици, Джейки, обещавам ти.
Само за няколко седмици. Да бе, как ли пък не.
Опитах се да поговоря спокойно с тях. Молех ги. Предлагах им да повикат специалист по почерците, за да докажа, че писмата не са мои. Когато не се съгласиха, смених радикално тактиката. Признах, че съм писал писмата, но сега вече осъзнавам, че всичко е рожба на въображението ми — че няма чудати деца, нито имбрини и Ема. Това ги зарадва, но не промениха намерението си. По-късно ги чух да си шепнат и научих, че за да ми осигурят по-предно място в списъка на чакащите, са предплатили за първата седмица — в споменатата много скъпа клиника. Така че връщане нямаше.
Обмислих възможността да избягам. Да отмъкна ключовете от колата и да изхвърча с пълна газ. Но щяха да ме хванат и нещата щяха да се влошат още повече.
Фантазирах как Ема идва да ме спаси. Дори ѝ написах писмо, за да ѝ разкажа какво се е случило, но нямаше начин да го пратя. Дори да успеех да се промъкна до пощенската кутия, пощальонът вече не идваше при нас. Пък и да стигне писмото до Ема, тя какво може да направи? Намирах се в настоящето, далече от примка. Не би могла да дойде при мен.
На третата нощ, изпълнен с отчаяние, откраднах телефона на баща ми (вече не ми позволяваха да ползвам телефон) и пратих на Ема имейл. Преди да си дам сметка колко е зле с компютрите, бях ѝ направил имейл адрес — firegirl1901@gmail.com, — но тя така и не прояви интерес и аз никога не го бях използвал, нито ѝ бях казал паролата. Писмо в бутилка, хвърлена в океана, щеше да има по-големи шансове да стигне до нея, но това бе последният ми вик за помощ.
Обаждането дойде на идната сутрин — беше се освободила стая за мен. Багажът ми бе събран и приготвен от няколко дни. Нищо, че беше девет вечерта, нищо, че до клиниката с кола се стигаше за два часа — щяхме да потеглим незабавно.
