Всички се натоварихме в пикапа. Родителите ми седнаха отпред, аз бях натикан отзад между двама чичовци, явно си мислеха, че бих могъл да скоча от колата. Всъщност бих опитал дори това. Но след като вратата на гаража се отвори и баща ми запали двигателя, какви шансове ми оставаха? Нямаше никаква надежда да се измъкна. Не можех да ги убедя да ме пуснат, нито да избягам — освен ако не успеех да се добера чак до Лондон, което изискваше документи и пари, и всякакви други недостижими за мен неща. Не, ще трябва да изтърпя и това мъчение. Чудатите бяха понесли далеч по-лоши изпитания.
Баща ми изкара колата на заден от гаража. Включи светлините, после радиото. Купето се изпълни с мекия глас на водещия музикална радиопрограма. Луната изгряваше зад дърветата в края на двора. Наведох глава и затворих очи, опитвайки се да се справя с чувството за обреченост, което ме завладяваше. Чичо ми бърбореше нещо за спортни състезания в безпомощен опит да ме разведри. Изключих всички гласове.
„Аз не съм тук.“
Още не бяхме напуснали алеята, когато колата внезапно спря.
— Какво, по дяволите, е това? — чух баща ми да пита.
Той натисна клаксона и аз отворих очи, но това, което видях, ме убеди, че съм успял по някакъв начин да заспя. Изправени пред колата, строени в редица и осветени от фаровете бяха всички мои чудати приятели. Ема, Хорас, Инок, Олив, Клеър, Хю, дори Милърд — а на крачка пред тях, заметнала рамене с шлифер и с платнена торба в ръка — мис Перигрин.
— Какво, по дяволите, става? — изръмжа единият от чичовците ми.
— Да, Франк, какво, за бога, е това? — ахна другият.
— Нямам идея — отвърна баща ми и свали прозореца. — Махнете се от пътя ми! — извика той.
Мис Перигрин приближи колата.
— Няма. Излезте от колата, ако обичате.
— Коя пък сте вие? — изгледа я баща ми.
— Алма Лефей Перигрин, водач на Съвета на имбрините и настойница на тези чудати деца. Срещали сме се и преди, макар да не вярвам да си спомняте. Деца, поздравете този човек.
Докато ченето на баща ми увисваше, а майка ми задиша учестено, децата помахаха с ръце, Олив изхвърча във въздуха, Клеър отвори задната си уста, Милърд разтвори дрехата си, за да покаже, че отдолу е без тяло, а Ема запали пламъче на дланта си и пристъпи към отворения прозорец на баща ми.
— Здравей, Франк! — рече тя. — Казвам се Ема. Аз съм добра приятелка на сина ти!
— Видяхте ли? — обадих се аз. — Казах ви, че съществуват!
— Франк, махни ни от тук, за бога! — кресна майка ми и удари баща ми по рамото.
До този момент той изглеждаше вцепенен, но сега изведнъж натисна клаксона и стовари крак върху педала за газта, изпод задните гуми изхвърчаха камъчета и колата се стрелна напред.
— СПРИ! — извиках, докато се носехме към моите приятели. Те отскочиха встрани — всички, освен Бронуин, която само зарови по-здраво крака в чакъла, протегна ръце и улови предницата на колата. Заковахме на място, колелата забуксуваха яростно, докато майка ми и чичовците ми надаваха ужасени викове.
После двигателят се задави. Фаровете угаснаха и моторът утихна. Докато чудатите деца се подреждаха отвън, опитах да успокоя родителите си.
— Всичко е наред, те са мои приятели, няма да ви сторят нищо лошо.
Чичовците ми избраха този момент, за да изпаднат в несвяст, и главите им клюмнаха на моите рамене, а виковете на майка ми постепенно утихнаха до хлипане. Баща ми се озърташе с ококорени очи.
— Това е безумие, това е безумие, това е пълно безумие — повтаряше той.
— Останете в колата — рекох им, пресегнах се през един от неподвижните чичовци и се измъкнах навън.
Двамата с Ема се вкопчихме в зашеметяваща, безумна прегръдка.
— Какво… вие как… — едва успях да промълвя. После се ощипах, все още си мислех, че сънувам.
— Получих твоето електрическо писмо! — отвърна тя.
— Моят… имейл?
— Да, каквото е там! Взех да се безпокоя, когато престана да ми пишеш, и тогава си спомних за машинната пощенска кутия, която каза, че си ми направил. Хорас успя да отгатне паролата ти и после…
— Дойдохме веднага щом научихме — прекъсна я мис Перигрин и посочи с брадичка родителите ми. — Ужасно разочароващо, макар да не ме изненадва особено.
— Идваме да те спасим! — извика Олив. — Както ти спаси нас!
— Да знаете колко се радвам да ви видя! — отвърнах. — Но не трябва ли да тръгвате? Ще започнете да стареете!
— Не чете ли последните ми писма? — попита Ема. — Там ти обясних всичко…
— Родителите ми ги взеха. И тогава съвсем пощуряха.
— Какво? Но това е ужасно! — Тя изгледа ядно родителите ми.
— Не знаете ли, че това е кражба! Във всеки случай няма за какво да се безпокоиш. Направихме невероятно откритие!
