Минувачите започнаха да се обръщат. Тук нямаше участници в събора и изпъквахме като въшка на чело с окървавените си дрехи.
— Последвайте ме — просъска Адисън. — Всички следи водят нататък.
Забързахме след него по улицата.
— Ех, да беше Милърд тук — подхвърлих, — щеше да разузнае мястото, без да го забележат.
— Или ако бяхме с Хорас, би могъл да си спомни някой сън, който да ни помогне — добави Ема.
— Или да ни намери нови дрехи — кимнах.
— Ако не престанем, ще се разплача — подсмръкна тя.
Адисън спря на един оживен кей. Слънцето блестеше върху водната повърхност в тесен пролив на Темза, тълпи от туристи с апарати и раници се качваха и слизаха от корабчетата, всяко от които предлагаше почти едни и същи разходки по реката.
— Тук са ги докарали — обясни Адисън. — Навярно са ги качили на корабче.
Последвахме носа му през тълпата до един празен пристан. Явно гадините наистина бяха качили приятелите ни на кораб и сега трябваше да ги последваме — но с какво? Обиколихме кея, търсейки подходящо средство.
— Няма да стане така — измърмори недоволно Ема. — Тези кораби са твърде големи и претъпкани. Трябва ни нещо малко — нещо, което да управляваме сами.
— Я да видим — рече Адисън, като помръдваше с нос. Той се отдалечи, душейки дървените дъски на пристана. Забързахме след него и слязохме на неголяма платформа, пренебрегната от туристите зарази липсата на надписи. Тя водеше към един по-нисък пристан, под улицата, почти на водното ниво. Тук нямаше никого.
Адисън спря със съсредоточен израз на лицето.
— Оттук са минали чудати.
— Нашите чудати? — попита Ема.
Той подуши пристана и поклати глава.
— Не са нашите. Но има много следи, силни и избледняващи, и всичките са се смесили. Този маршрут е използван често.
Пристанът се стесняваше и изчезваше под главния кей, погълнат от сенките.
— Използван често от кого? — попита Ема, като се взираше изплашено в мрака. — Не съм чувала за вход на примка под кей В Уопинг.
Не ни оставаше друго, освен да проучим сами и ние продължихме, като навлязохме, изпълнени с опасения, в тъмнината. След като очите ни попривикнаха, пред нас се показа нов пристан — съвсем различен от озарения от слънце кей горе. Дъските Му бяха позеленели и изгнили, на места строшени. Между разхвърляни консерви щъкаха плъхове, за един дървен пилон бе привързана малка овехтяла лодка, поклащаща се в тъмните води.
— Хм — промърмори Ема, — май това ще е…
— Тук е пълно с плъхове! — възкликна отвратено Адисън.
— Няма да е за дълго — успокои го Ема. — Плъховете не обичат моята компания.
Тъй като нямаше кой да ни спре, ние доближихме лодката, като прескачахме счупените дъски, и започнахме да я развързваме.
— СПРЕТЕ! — прокънтя глас от вътрешността на лодката.
Ема изписка, Адисън изръмжа, а аз едва не изскочих от кожата си. Мъжът, който седеше в лодката — как не го бяхме видели досега? — се изправи бавно, сантиметър по сантиметър, докато се извиси над нас. Беше поне два метра висок, загърнал масивното си тяло с плащ и скрил лицето си под качулка.
— Аз… съжалявам — запелтечи Ема. — Ние… помислихме си, че тази лодка е…
— Мнозина са се опитвали да крадат от Шарън! — прогърмя Гласът на мъжа. — И сега черепите им са убежище за морски създания!
— Кълна се, не сме се си и помисляли да…
— Ние ще си вървим — прекъсна я Адисън и отстъпи назад. — Простете за безпокойството, милорд.
— ТИШИНА! — изрева лодкарят и пристъпи на поскърцващия кей с една огромна крачка. — Всеки, който се доближи до Лодката ми, трябва ДА ПЛАТИ ЦЕНАТА!
Бях изплашен до смърт и когато Ема извика „Бягайте!“, вече се обръщах да побягна. Ала изминахме само няколко крачки, когато кракът ми попадна на счупена дъска и аз се проснах по очи на пристана. Опитах се да се изправя, но си бях заклещил глезена в дупката. Докато Ема и Адисън се върнат да ми помогнат, вече бе твърде късно. Лодкарят ни бе застигнал и се извиси над нас, заливайки се от гръмогласен смях. Може би беше игра на светлината или бе рожба на възбуденото ми въображение, но докато се тресеше от смях, можех да се закълна, че видях един плъх да се изтъркулва от качулката му и друг да се изхлузва от ръкава, когато той вдигна бавно ръка към нас.
— Остави ни на мира, маниак такъв! — кресна му Ема и плесна с ръце, за да направи огън. Макар че пламъкът, който разпали, дори не можа да разсее тъмнината в качулката на лодкаря — подозирах, че дори слънцето не е в състояние да го стори, — поне видяхме какво държи в протегнатата си ръка. Не беше нож, нито каквото и да било оръжие, а парче хартия, стиснато между палеца и дългия блед показалец.
Подаде го на мен и се наведе, за да мога да го стигна, докато екотът от смеха му постепенно утихваше.
— Ако обичате — рече поуспокоен. — Прочетете го.
Поколебах се.
— Какво е това?
— Цената. И малко информация относно услугите, които предлагам.
Преглътнах изплашено, пресегнах се и взех хартията, която тримата прочетохме на пламъка на Ема.
Вдигнах глава към огромния лодкар.
— Това вие ли сте? — попитах смутено. — Искам да кажа… вие ли сте Шарън?
— В плът и кръв — отвърна той с глас, от който ми настръхна косата.
