Преди да се натоварим в лодката, Шарън изигра едно малко представление: изнесе с майчинска загриженост шест плъха отвътре — сякаш обещаното речно пътуване бе лукс, достоен само за Много Важни Чудати, — после подаде на Ема ръка и ѝ помогна да прескочи от пристана. Тримата се настанихме един до друг на тясната скамейка. Докато Шарън развързваше въжето, аз се питах дали е мъдро да му се доверяваме, или постъпката ни граничи с безразсъдството и глупостта да полегнеш за дрямка на гъмжащ от коли булевард. Проблемът С глупавите и безразсъдни постъпки е, че често не знаеш кое от двете си избрал, докато не стане твърде късно. Когато нещата се объркат достатъчно, за да се наложи да се намесиш, копчето вече е натиснато, самолетът е напуснал хангара или, в нашия случай, лодката е излязла от пристанището. Докато гледах как Шарън се отблъсква с крак от кея — кракът му беше бос и аз открих с изненада, че няма съвсем човешки вид, пръстите му бяха дълги колкото кебапчета, а пожълтелите им нокти закривени като ноктите на граблива птица, — осъзнах с потискаща увереност, че не само сме направили погрешния избор, но и е твърде късно да предприемем каквото и да било да го избегнем.
Шарън дръпна шнура на ръждясалия извънбордов двигател И той се пробуди с кашляне сред облак синкав дим. Лодкарят сгъна крака в гънките на дългото наметало, изпълнило дъното на лодката като локва от черен плат, завъртя ръчката на ръмжащия мотор и се насочи през лабиринта от стърчащи пилони край брега, за да ни изведе под топлите лъчи на слънцето. Почти веднага навлязохме в един канал, изкуствено прокопано разклонение на Темза, затворен от двете страни с високи остъклени сгради и гъмжащ от повече лодки, отколкото има в коритото на дете по време на вечерното къпане — яркочервени влекачи, широки, ниски шлепове и туристически корабчета, чиито горни палуби бяха отрупани със зяпачи, излезли да подишат чист въздух. Странно, но никой от тях не насочи фотоапарата си към нас, нито изглеждаше, че изобщо са ни забелязали — причудливата лодка, която ги подминаваше с пърпорене, с един ангел на смъртта на руля, очилато куче и две опръскани с кръв деца на скамейката. Което за нас беше добре. А може би Шарън бе омагьосал лодката си по такъв начин, че да я виждат само чудати? Реших да се придържам към тази теза, тъй като и без това нямаше къде да се скрием, ако ни се наложеше.
Сега, след като можех да я огледам на дневна светлина, установих, че лодката не се отличаваше с нищо особено, ако не се брои резбованата скулптура, поставена на носа. Фигурата изобразяваше едра люспеста змия с извито като лиана тяло, ала вместо глава имаше едно огромно око без клепач и с размерите на пъпеш, втренчено неподвижно някъде пред нас.
— Какво е това? — попитах и прокарах ръка по лакираната повърхност.
— Тис.
— Тис какво?
— Тисово дърво — от това е направена.
— Но за какво е?
— Да се гледа с нея! — отвърна той сприхаво.
Шарън завъртя дросела на двигателя — вероятно по-скоро за да се отърве от въпросите ми — и ние се понесохме още по-бързо, а носът се издигна плавно над водата. Въздъхнах, наслаждавайки се на слънцето и вятъра по лицето си, Адисън положи глава на лапите си и изплези език с щастлив вид, какъвто не бях виждал досега.
Какъв прекрасен ден да се иде в ада.
— Мислех си как се озова тук — рече Ема. — Как се върна в настоящето.
— Добре — кимнах. — И какво измисли?
— Има само една разумно обяснение — макар и не особено. Когато бяхме в подземните тунели, преследвани от гадини, и се върнахме обратно в настоящето, причината ти да дойдеш с нас вместо да останеш съвсем сам в хиляда осемстотин и която и да е било година, е, че по някакъв начин мис Перигрин е била наблизо и ти е помогнала да се прехвърлиш, без никой да го разбере.
— Не зная, Ема, това ми се струва… — поколебах се, защото не исках да прозвучи грубо. — Мислиш, че се е крила в тунелите?
— Казвам, че е възможно. Нямаме представа къде се намира.
— Държат я гадините. Каул го призна!
— И откога вярваш на всичко, което казват гадините?
— Имаш право — отвърнах. — Но тъй като Каул се хвалеше, че я е пленил, сметнах, че вероятно казва истината.
— Може би… или го е казал, за да ни сломи духом. Не помниш ли, че се опитваше да ни накара да се предадем на неговите войници?
— Така е — съгласих се, смръщил вежди. Прескачах от една възможност на друга. — Добре. Да речем, в името на спора, че мис П е била с нас в тунела. Защо ще си прави труда да ме връща в настоящето като пленник на гадините? По този начин само ще облекчи изяждането на душите ни. Според мен в примката щяхме да сме на по-сигурно място.
За момент Ема изглеждаше напълно объркана. Сетне лицето ѝ светна и тя рече:
— Освен ако от теб и мен не се очаква да спасим всички останали. Може би това е част от нейния план.
— Но откъде би могла да знае, че ще се изплъзнем на гадините?
Ема погледна крадешком към Адисън.
— Ами ако тя ни е помогнала? — прошепна.
