— Чудатите правят тези неща за забавление? — удивих се.
— Губим си времето — прошепна Ема, като се оглеждаше разтревожено. — Струва ми се, че нарочно ни бави, докато дойде следващата група гадини.
— Не мисля така — възразих. — Почакай малко…
Шарън продължаваше да ни залива с информация, сякаш не ни чуваше.
— … можете да видите главите на безумците, набити върху копия, докато плаваме под Лондонския мост! И накрая, най-предпочитаната ни екскурзия, която ми е любимата. Но всъщност, няма значение — помаха той подканящо с ръка. — Съмнявам се, че ще ви заинтригува Дяволското гробище!
— Защо не? — попита Ема. — Прекалено ли е изтънчено и забавно?
— Всъщност преживяването е доста бурно. Със сигурност не се препоръчва на деца…
Ема тропна с крак и разтресе целия пристан.
— Там са отвели приятелите ни, нали? — извика тя. — Отговаряй!
— Запазете спокойствие, госпожичке. Безопасността ви е от първостепенна грижа за мен.
— Стига сте шикалкавили и ни обяснете за какво става въпрос!
— Ами, щом настоявате… — Шарън изохка от удоволствие, сякаш се пъхаше в гореща вана, и започна да търка мазолестите си ръчища, като че дори само мисълта за това му доставяше наслада. — Гадни нещица — поде. — Ужасни нещица. Зли нещица. Всичко каквото си поискате, стига да обичате гадни, ужасни и зли работи. Често си мечтая някой ден да окача на стената веслото и да се отдам на заслужен отдих там, може би дори ще наема една малка кланица на Мочурливата улица…
— Как го нарекохте одеве? — попита Адисън.
— Дяволското гробище — повтори замечтано лодкарят.
Адисън потрепери от носа до опашката.
— Зная го — рече с мрачен глас, — ужасно място, то е най-пропадналият и опасен коптор в цялата история на Лондон. Чувал съм истории за чудати животни, закарани там в клетки и принудени да се бият до смърт за развлечение. Страхомечки срещу смурафи, шимпанорози с фламингокози… родители срещу децата им! Карат ги да се разкъсват и убиват, за да забавляват неколцина чудати с болни мозъци!
— Отвратително — кимна Ема. — Кой чудат би участвал в подобно нещо?
Адисън поклати унило глава.
— Изгнаници… наемници… бегълци.
— Но сред чудатите няма такива! Всеки чудат, който е престъпил законите, се отвежда в наказателната примка от стражарите!
— Колко малко знаете за вашия собствен свят — подметна лодкарят.
— Престъпниците не могат да бъдат затворени, ако не ги заловят — обясни Адисън. — Нито ако избягат в някоя подобна примка — без закони, без ред.
— Прилича ми на ада — отбелязах. — Защо някой би отишъл там доброволно?
— Което е ад за едни — изтъкна лодкарят, — е рай за други. Последното истински свободно място. Там можете да купувате и продавате всичко…
— Стига да е гадно, ужасно и зло! — изломоти ядно Адисън. Шарън се наведе към мен и сниши глас:
— Или да скриете всичко.
— Като отвлечени имбрини и чудати деца? — попитах. — За това ли намеквате?
— Нищо подобно не съм казвал — сви рамене лодкарят и се зае да измъква един плъх, омотал се в подгъва на плаща му. — Спокойно, Пърси, татко ще те освободи.
Докато поставяше грижовно плъха на земята, аз придърпах Ема и Адисън близо до мен.
— Какво мислите? — зашепнах. — Възможно ли нашите приятели да са били отведени на това… дяволско място?
— Със сигурност трябва да са затворени в някоя примка, при това доста стара — отвърна Ема. — Иначе повечето от тях ще остареят и ще умрат до няколко дни…
— Но какво им пука на гадините, че ще умрат? — попитах. — Нали искат само да откраднат душите ни.
— Може би, но не могат да позволят на имбрините да умрат. Нужни са им, за да пресъздадат експеримента от 1908-а. Забрави ли налудничавия план на гадините?
— Онези дрънканици на Голън. За безсмъртие и властване над света…
— Именно. Затова от месеци насам отвличат имбрини. Нужно им е място, където да ги държат, без да се превърнат в изсушени плодове. Което значи някоя наистина стара примка. И ако Дяволското гробище е такова свърталище на беззаконието И упадъка…
— Такова е — потвърди Адисън.
— … тогава ми прилича на идеалното скривалище, където гадините да държат своите пленници.
— И е право в сърцето на чудатия Лондон — кимна Адисън. — Под носовете на всички. Тези хитри негодяи…
— Е, това решава въпроса — заявих.
Ема се завъртя чевръсто към Шарън.
— Ако обичате, три билета до това отвратително, ужасно място, за което ни разказахте.
— Надявам се, че сте сигурни в избора си — отвърна лодкарят. — Невинни агънца като вас невинаги успяват да се завърнат от Дяволското гробище.
— Сигурни сме — потвърдих.
— Добре тогава. Но не казвайте, че не съм ви предупредил.
— Проблемът е, че нямаме три жълтици — погледна го колебливо Ема.
— А, така ли? — Шарън помръдна с дългите си пръсти и изпусна въздишка, която вонеше на отворен гроб. — Обикновено настоявам да ми се плати предварително, но днес съм във великодушно настроение. Решителността и оптимизмът ви ми действат като глътка застоял въздух. Ще ми бъдете задължени.
Той се разсмя, сякаш знаеше, че няма да доживеем деня, в който да му се отплатим, отстъпи встрани и замахна с широкия си ръкав към лодката.
— Добре дошли на борда, деца.
