Седнаха и Хелън веднага започна да хвърля погледи на часовника си, за да им намекне, че времето им е ограничено. Уил я прецени бързо и й направи повърхностен профил. Беше привлекателна по жокейски начин, външният й вид се подсилваше от съвършената й прическа и скъпия марков костюм. Суишър бе евреин, но не и тя — вероятно бе издънка на стар англосаксонски род с доста пари. Банкер и юрист, срещнали се не заради общите социални кръгове, а по работа. Тази жена не беше студена риба, а направо замразена. Външно не проявяваше никакви признаци на мъка, но това не означаваше, че не е била привързана към съпруга си — може и да го е харесвала много, — просто държанието й бе отражение на ледената й натура. Ако някога му се наложеше да съди някого, когото наистина мрази, щеше да се обърне именно към нея.
Гледаше единствено него. Нанси със същия успех можеше и да е невидима. Подчинените, подобно на помощниците й във фирмата, бяха оръдия, част от общия фон. Едва когато Нанси отвори бележника си, Хелън регистрира присъствието й с намръщена физиономия.
Уил реши, че няма смисъл да изразява фалшиви съчувствия. Не го биваше в тия работи, а и тя нямаше да се върже. Затова започна направо.
— Познавате ли испаноезичен мъж, каращ синя кола?
— Господи! — възкликна тя. — Нима разследването се е стеснило до такава степен?
Уил пренебрегна въпроса й.
— Познавате ли?
— Единственият испаноезичен господин, когото познавам, е Рикардо, който развеждаше кучето. Нямам представа дали притежава кола.
— Защо говорите в минало време?
— Защото подарих кучето. Колкото и да е странно, един от екипа на бързата помощ от болница „Ленъкс Хил“ го хареса.
— Мога ли да получа координатите на Рикардо? — попита Нанси.
— Разбира се — изсумтя тя.
— Щом сте имали човек за разхождане на кучето, защо съпругът ви го е извел сутринта, когато са го убили? — попита Уил.
— Рикардо идваше само следобед, докато сме на работа. Иначе го разхождаше Дейвид.
— Все по едно и също време ли?
— Да. Около пет сутринта.
— Кой знаеше, че го прави?
— Нощният пазач, предполагам.
— Съпругът ви имаше ли врагове? Такива, които биха желали смъртта му?
— Категорично не! Впрочем всеки в банковия бизнес си има врагове, това е в реда на нещата, но Дейвид се занимаваше със стандартни и като цяло неконфликтни трансакции. Беше кротък човек — добави тя презрително, сякаш кротостта не беше добродетел.
— Получихте ли имейла със списъка на останалите жертви?
— Да, погледнах го.
— И?
Лицето й се изкриви.
— Много ясно, че нито Дейвид, нито аз познаваме когото и да било от тях!
Точно това беше обяснението на нежеланието й да съдейства. Освен неудобството от загубата на надежден партньор, тя се отвращаваше от мисълта, че може да бъде свързана със случая „Апокалипсис“. Беше известен, но долнопробен. Повечето от жертвите бяха анонимни представители на долната класа.
Убийството на Дейвид се отразяваше зле на имиджа й, на кариерата й, на аристократичните й партньори, които си шепнат за нея, докато пикаят в писоарите и се цапотят пред огледалата. В известен смисъл сигурно се ядосваше на Дейвид, че са му прерязали гърлото.
— Лас Вегас — неочаквано рече той.
— Лас Вегас — подозрително повтори тя.
— Кого от Лас Вегас е познавал Дейвид?
— Зададе ми същия въпрос, когато видя пощенската картичка вечерта преди да го убият. Не можеше да се сети никакво конкретно име, аз също.
— Опитахме се да получим списък на клиентите му от банката, но безуспешно — обади се Нанси.
— С кого разговаряхте? — попита Хелън. Зададе въпроса на Уил.
— Обадихме се в офиса на борда — отвърна той.
— Познавам много добре Стив Гартнър. Ще му се обадя, ако желаете.
— Би било много любезно от ваша страна.
Телефонът на Уил зазвъня с неподходящата си мелодия и той безцеремонно го вдигна, заслуша се за няколко секунди, после стана и се отдалечи към групата фотьойли и дивани в отсрещния ъгъл, оставяйки двете жени да мълчат неловко.
Нанси нервно прелистваше бележника си, мъчейки се да се направи на много заета, но беше ясно, че се чувства като диво прасе до лъвица. Хелън просто гледаше часовника си, сякаш по този начин можеше да направи магия и да накара натрапниците да изчезнат.
Уил затвори и се върна при тях.
— Благодаря ви. Трябва да тръгваме.
Това беше всичко. Бързо ръкуване и изпращане до вратата. Студени погледи за сбогом.
— Голяма е сладурана — отбеляза Уил в асансьора.
— Абсолютна кучка — съгласи се Нанси.
— Отиваме в Сити Айлънд.
— Защо?
— Жертва номер девет.
Нанси едва не разтегна мускул на врата си, когато се обърна да го погледне.
Вратата на асансьора се отвори.
— Играта се промени, партньоре. Май няма да има жертва номер десет. Полицията е задържала заподозрян на име Луис Камачо, тридесет и две годишен, латинос, висок метър и седемдесет и две, седемдесет и два килограма.
— Сериозно!
— И се оказва, че е стюард. Познай по кой курс?
— До Лас Вегас?
— До Лас Вегас.
Сливане.
Думата отекваше в мислите му и когато беше сам, от време на време се отронваше от устните му и го караше да трепери.
