Беше обсебен от сливането също като събратята му, но бе убеден, че е по-засегнат от тях — нещо напълно въображаемо, тъй като никой не обсъждаше открито подобни въпроси.
Разбира се, отдавна се знаеше, че седмият ден ще настъпи, но усещането за предстоящото чудо се засили рязко, когато през месец май в небето се появи опашата звезда, а сега, два месеца по-късно, огнената й опашка продължаваше да се вижда в нощното небе.
Приор Йосиф се събуди преди да зазвъни камбаната за утринната молитва. Отметна грубата си завивка, стана и се облекчи в нощното гърне, след което наплиска лицето си с шепа студена вода от легена. Един стол, една маса и нар със сламеник върху пръстения под. Килията му нямаше прозорци; бялата му туника от небоядисана вълна и кожените сандали бяха единственото му имущество.
И беше щастлив.
Караше четиридесет и четвъртата си година и вече оплешивяваше и започваше да напълнява благодарение на привързаността си към силния ейл, който се изливаше от бъчвите на манастирската пивоварница. Плешивината пък му помагаше да поддържа по-лесно тонзурата си и бръснарят Игнатий си свършваше бързо работата веднъж месечно, след което го изпращаше с потупване по зачервеното теме и братско намигване.
Беше постъпил в манастира на петнадесетгодишна възраст и като послушник имаше право да стои само в най-затънтените кътчета на обителта, докато не завърши посвещаването му и не стана пълноправен монах. След като влезе вътре, разбра, че завинаги ще живее между тези стени и ще умре тук. Любовта му към Бога и братската привързаност към другите членове на общността — famulus Christi — бяха толкова силни, че често плачеше от радост, изкушаван само от греха, че знае колко е щастлив в сравнение с повечето покварени души на острова.
Коленичи до леглото си и, следвайки традицията, установена от самия св. Бенедикт, започна духовния си ден с Господнята молитва, за да изчисти от общността „тръните на позора, които напират да пораснат“, както бе писал Бенедикт.
Завърши, прекръсти се и в същия момент манастирската камбана зазвъня. Окачена на яко въже на кулата, камбаната бе изработена преди почти две десетилетия от Матиас, манастирския ковач и скъп приятел на Йосиф, който отдавна почина от шарка. Мелодичният звън на езика между кованото желязо винаги му напомняше сърдечния смях на червенобузестия майстор. Искаше да запази за момент спомена за приятеля си, но думата
Преди утринната молитва имаше работа за вършене и като приор на братството той трябваше да наглежда как се справят послушниците и слугинчетата. Навън беше приятно хладно и съвсем тъмно, и когато ноздрите му поеха влажния въздух, долови дъха на морето. Кравите в обора бяха с натежали вимета и той с радост видя, че младежите вече са се заели с издояването им.
— Мир тебе, братко — тихо поздравяваше всеки от тях, като ги докосваше по рамото. После замръзна, осъзнавайки, че вътре има седем крави и седем души.
Седем.
Мистериозното число на Бог.
Дори само в Битие беше пълно със седмици — седемте небеса, седемте трона, седемте печата, седемте църкви. Стените на Йерихон се срутили на седмия ден от обсадата. В Откровение седем духа Божи били пратени на земята. От Давид до раждането на Христос, нашия Бог, имаше точно седем поколения.
А сега се намираха в навечерието на седмия ден на седмия месец на година Божия 777, белязана с кометата, която Паулин, звездоброецът на манастира, предпазливо бе кръстил Cometes Luctus, или Кометата на риданието.
Да не забравя и за Сантеса, жената на Уберт каменоделеца, която наближаваше края на тежката си бременност.
Как можеше всички да са толкова спокойни?
Какво, в името на Господа, ще донесе утрешният ден?
Църквата в манастира Вектис бе велико начинание и източник на огромна гордост. Първоначалният храм от дърво и слама, построен около сто години преди това, бе яка постройка, която понасяше добре суровите крайбрежни ветрове и ударите на морските бури. Историята на църквата и манастира бяха добре известни, тъй като някои от по-старите братя бяха служили с някои от основателите. Всъщност, на младини един от тях, престарелият Алрик, сега твърде немощен, за да излезе от килията си дори за месата, бе срещал Бирин, високопочтения епископ на Дорчестър.
Франкът Бирин дошъл в Уесекс през 634 г., след като бил назначен от папа Хонорий за епископ със заръката да покръсти безбожните западни саксонци. Той скоро се оказал в ролята на арбитър на гражданска война в тази забравена от Бога земя и се нагърбил да изкове съюз между Синегилс, недодялания крал на западните саксонци, и далеч по-приятния Освалд, крал на Нортумбрия и християнин. Освалд обаче не желаел да се съюзява с неверник и Бирин, който надушил идеалната възможност, убедил Синегилс да приеме християнството, като лично излял светената вода върху мръсната му коса в името Христово.
