Преди да се усети, дойде време за повечерие и отново трябваше да иде в църквата за последната служба за деня. Поради мъчещите го мисли медитацията му бе неуспешна и се замоли за прошка за това прегрешение. След като прозвучаха последните думи на последния стих, Йосиф се загледа как абатът внимателно слиза от олтара и си помисли, че Освин никога досега не му се е виждал по-стар и крехък.
Спа лошо, преследван от сънища за кървавочервени комети и новородени с горящи червени очи. В съня му хората се събираха на селския площад, призовани от човек с клепало и с една здрава и една съсухрена ръка. Човекът беше покрусен и плачеше. В следващия миг Йосиф се събуди стреснат и осъзна, че това е Освин.
Някой чукаше на вратата му.
— Да?
— Приор Йосиф, съжалявам, че те будя — разнесе се младежки глас от другата страна.
— Влез.
Беше Теодор, послушникът, който тази нощ трябваше да бди на портата.
— Дойде Юлиан, синът на Уберт каменоделеца. Моли да отидеш с него в къщата на баща му. Майка му е в родилна треска и може да не оживее.
— Детето още ли не се е родило?
— Не, отче.
— Кой час е, синко? — Йосиф свали крака на пода и разтърка очи.
— Единайсетият.
— Значи скоро ще настъпи седмият ден.
Пътят до селото бе издълбан от коловозите на каруците и в безлунната нощ Йосиф едва не изкълчи глезените си. Мъчеше се да не изостава от уверено крачещия Юлиан, за да може да следва едрата му черна фигура и да не излиза от пътя. Студеният ветрец донасяше свиренето на щурците и писъците на чайките. При други обстоятелства Йосиф щеше да се наслади на нощната музика, но сега почти не й обърна внимание.
Когато приближиха първата колиба от селото на каменоделците, Йосиф чу звъна на камбаната в абатството, призоваваща за полунощница.
Полунощ.
Освин щеше да научи за измъкването му и Йосиф бе съвсем сигурен, че абатът ще остане крайно недоволен.
Предвид късния час селото бе неестествено активно. В далечината се виждаха светлините на фенерите от отворените врати на малките сламени колиби. Между тях се движеха факли, хората сновяха навсякъде. Когато приближи, стана ясно, че в центъра на суматохата е колибата на Уберт. Селяните се трупаха пред нея и факлите им хвърляха фантастични издължени сенки. Трима мъже се бутаха пред вратата и надничаха вътре, гърбовете им образуваха същинска фаланга, която препречваше входа. Йосиф чу развълнувана италианска реч и откъси от молитви на латински, които каменоделците бяха дочули в църквата и ги бяха откраднали като свраки.
— Сторете път на приора на Вектис — заповяда Юлиан и мъжете се дръпнаха настрани, като се кръстеха и кланяха.
Отвътре се чу писък на жена в агония, смразяващ кръвта крясък, който едва не пронизваше плътта. Йосиф усети как краката му омекват и промълви: „Боже милостиви!“, преди да събере кураж да прекрачи прага.
Колибата бе така претъпкана с роднини и съселяни, че за да влезе, двама от присъстващите трябваше да излязат, за да му направят място. Уберт седеше до огнището — твърд като варовика, който обработваше, но сега посърнал, скрил лице в дланите си.
Каменоделецът извика с изтънял от изтощение глас:
— Приор Йосиф, слава Богу, че дойде. Моля те, моли се за Сантеса! Моли се за всички ни!
Сантеса лежеше на най-доброто легло, заобиколена от жени. Беше обърната на една страна, присвила колене до издутия си корем, полите й бяха повдигнати, разкривайки покритите с петна бедра. Лицето й бе с цвета на захарно цвекло, изкривено и почти изгубило човешките си черти.
Има нещо животинско в нея, помисли си Йосиф. Може би Дяволът вече я е взел.
Както изглеждаше, с израждането се занимаваше пълна жена, която позна като съпругата на Марк, главния зидар. Беше застанала до леглото и непрекъснато надничаше под полата на Сантеса, бърбореше бързо на италиански и даваше заповеди на родилката. Косата й бе сплетена и прибрана, за да не пада пред очите й, ръцете и широката й риза бяха покрити с нещо розово, подобно на желатин. Йосиф забеляза, че коремът на Сантеса блести от някакво червеникаво мазило и че на леглото има окървавен крак на жерав. Вещерство. Не можеше да позволи подобно нещо.
Акушерката се поклони на монаха, за да почете присъствието му, и каза просто:
— Обърнато е.
Йосиф пристъпи зад нея и жената внезапно вдигна полата, за да му покаже малкото пурпурно краче, подаващо се от тялото на Сантеса.
— Момче или момиче?
Жената свали полата.
— Момче.
Йосиф преглътна, прекръсти се и падна на колене.
—
Но докато изричаше думите, се молеше от все сърце да е мъртвородено.
Една сурова ноемврийска вечер девет месеца по-рано навън задуха бурен вятър. Уберт сложи за последен път дърва в огъня и обиколи наровете да нагледа децата си, по две-три на дюшек с изключение на Юлиан, който беше достатъчно голям, за да има свой собствен сламеник. След това легна на голямото легло до жена си. Тя бе на път да заспи, уморена след поредния ден тежка работа.
