Както го беше замислил, филмът трябваше да бъде на първо място и най-вече за големи звезди, които във въображението му щяха да отиват при него на снимачната площадка („Констелейшън“?) и да споделят колко много са харесали фразите, които е сложил в устата им. В историята имаше всичко — интриги, драма, сексапил, всичко това в света на казиното с неговите високи залози, рискове и измами. АТИ щеше да я продаде за милиони и той щеше да смени живота си в подземната лаборатория насред пустинята с мизерните сто и трийсет хилядарки, които беше спестил, за бляскавия живот на сценарист, живеещ в луксозна къща сред хълмовете на Холивуд, щеше да приема обаждания на режисьори, да присъства на премиери, да съзерцава осветяващите хоризонта лъчи на прожектори. Още нямаше петдесет. Бъдещето все още му предстоеше.
Но най-напред Бърни Шварц трябваше да каже „да“. Дори най-простото позвъняване по телефона се оказа сложна работа. Марк тръгваше прекалено рано на работа и се връщаше твърде късно, за да се свърже от дома си с кабинета на Бърни. Когато работиш в подземен бункер, няма как да отскочиш навън и да се обадиш по мобилния телефон, дори и да беше разрешено да носиш такъв — а не беше. Това означаваше, че трябваше да си вземе болнични, за да остане в Лас Вегас и да може да се обади в Ел Ей. При повече отсъствия шефовете му щяха да започнат да задават въпроси и да го накарат да мине на пълни прегледи в медицинския отдел.
Набра номера и зачака, докато не чу неизменното:
— АТИ, с кого да ви свържа?
— С Бърнард Шварц, моля.
— Един момент, ако обичате.
През последните две седмици музиката беше някаква творба за клавесин на Бах, успокояваща и някак математическа. Марк виждаше музикалните шарки в главата си и това му помагаше да намали напрежението, че се обажда на онзи противен, но важен дребосък.
Музиката спря.
— Роз слуша.
— Здрасти, Роз, обажда се Питър Бенедикт. Господин Шварц там ли е?
Многозначително мълчание, следвано от студеното:
— Здравей, Питър, не, в момента отсъства от кабинета си.
Отчаяние.
— Звъня вече седми път, Роз.
— Зная, Питър. Говоря с теб вече седми път.
— Знаеш ли дали е прочел сценария ми?
— Не съм сигурна, че е стигнал до него.
— Миналата седмица каза, че ще провериш.
— Тогава не беше.
— Мислиш ли, че ще го прочете тази?
Последва мълчание. Стори му се, че чува бързото щракане на химикалка. Накрая Роз отново заговори.
— Виж, Питър, ти си свестен. Не бива да го казвам, но получихме анотации за „Броячи“ от читателите ни и те не са добри. Губиш си времето, като звъниш тук. Господин Шварц е много зает човек и няма да се заеме с проекта ти.
Марк преглътна и стисна слушалката толкова силно, че ръката го заболя.
— Питър?
Гърлото му беше стегнато и го изгаряше.
— Благодаря, Роз. Съжалявам, че ти изгубих времето.
Затвори, краката му се подкосиха и той рухна в най-близкия стол.
Започна като сълза от лявото му око, после от дясното. Докато плачеше, натискът се надигна под диафрагмата му, достигна гърдите и излезе навън като ниско гърлено ридание. След това последва второ и трето, докато раменете му не започнаха да треперят и се разплака неудържимо. Като дете, като бебе. Не.
Пустинното небе беше станало пурпурно, когато Марк вдървено влезе в „Констелейшън“. Дясната му ръка бе пъхната в джоба на панталона и държеше пачката банкноти. Докато минаваше пълното лоби, зрителното му поле бе ограничено — периферното зрение беше размазано, виждаше ясно единствено пътя към Голямото звездно казино. Прекрачи прага почти без да забелязва оживените гласове, тракането на жетони и звъна на ротативките и покер машините. Вместо това чуваше как кръвта пулсира в ушите му като неуморен, тежък прибой. Необичайно за него, не обърна внимание на светещите точки по купола, изобразяващи Бик, Персей и Колар точно отгоре му. Зави наляво през залата с ротативките и мина под Орион и Близнаци в посока към Малката и Голямата мечка, където го очакваше залата за блекджек с големите залози.
Можеше да избира между половин дузина маси и се спря на масата на Марти, един от любимите му дилъри. Марти беше пришълец от Ню Джърси с вълниста кафява коса, прибрана на малка опашка. Очите му светнаха, когато го видя да приближава.
— Здрасти, господин Бенедикт! Имам чуден стол за вас!
Марк седна и измърмори поздрав на другите четирима играчи — всичките мъже, всичките адски сериозни. Извади пачката и я размени за чипове на стойност осем хиляди и петстотин долара. Марти никога не го беше виждал да играе с толкова пари.
— Добре! — високо обяви той, привличайки вниманието на стоящия наблизо шеф на залата. — Надявам се тази вечер наистина да се забавлявате, господин Би.
Марк подреди чиповете и ги загледа тъпо. Мислите му се точеха като каучук. Заложи минималните пет стотачки и няколко минути игра автоматично, излизайки на нула, докато Марти не размеси картите и не започна ново раздаване. Тогава умът му се проясни, сякаш някой бе поднесъл под носа му амоняк. Започна да чува как числата отекват в главата му като сигналите на маяк в мъглата.
Плюс три, минус две, плюс едно, плюс четири.
