Уберт придърпа тежката вълнена завивка до брадата си. Беше я донесъл от Умбрия в сандък от кедрово дърво и му служеше добре в този суров климат.
Усети топлото тяло на Сантеса до себе си и постави ръка на леко повдигащите се гърди. Желанието се събуди и трябваше да бъде задоволено. За Бога, заслужаваше малко удоволствие в този труден свят. Плъзна ръка надолу и разтвори краката й.
Сантеса вече не беше красива. Тридесет и четирите години и деветте деца си бяха казали своето. Беше напълняла и измъчена, и често се мръщеше от болки в кътниците. Но въпреки това бе отзивчива, така че когато усети намеренията на съпруга си, само въздъхна и прошепна:
— Трябва да внимаваш по това време на месеца.
Той много добре знаеше какво има предвид.
Майката на Уберт бе родила тринайсет деца, осем момчета и пет момичета. Само девет от тях доживяха до зрелост. Уберт беше седмият син и когато порасна, понесе участта си. Ако той самият имаше седми син, според легендата момчето щеше да стане магьосник, призоваващ тъмните сили; чародей, както казваха някои. Всички в селото му знаеха легендата за седмия син на седмия син, но никой никога не бе виждал такъв.
На младини Уберт тичаше след жените и се възползваше от опасната сила, скрита в слабините му. Може би беше използвал славата си да примами Сантеса, най-красивото момиче в селото. И наистина, двамата с нея си угаждаха през годините, но след раждането на шестия им син Луций игрите престанаха и около съвкупяването им започна да витае мрачна атмосфера. Всяко от следващите три раждания бе причина за силни трепети и безпокойство. Сантеса се опитваше да предскаже пола на бебетата, като убождаше пръста си с трън и пускаше капка кръв в купа изворна вода. Ако потънеше, щеше да е момче, но понякога капката потъваше, а друг път оставаше на повърхността. Слава Богу, всяко новородено се оказваше момиче.
Уберт проникна в нея. Тя затаи дъх и прошепна:
— Моля се пак да е момиче.
Нощта напредваше, а положението на родилката ставаше все по-тежко въпреки горещите молитви на Йосиф. Сантеса бе твърде слаба, за да крещи, дишането й стана плитко. Малкото подаващо се краче ставаше все по-тъмно, с цвета на тъмносинята глина, която така се харесваше на грънчарите в абатството.
Накрая акушерката заяви, че нещо трябва да се направи, иначе всичко ще бъде загубено. Последва разгорещен спор, след който се стигна до съгласие — бебето трябва да бъде извадено насила. Акушерката щеше да бръкне с двете си ръце, да хване крачетата и да дърпа толкова силно, колкото е необходимо. Най-вероятно това щеше да убие бебето, но майката можеше и да оживее. Бездействието означаваше сигурна смърт и за двамата.
Акушерката се обърна към Йосиф за благословия.
Той кимна. Трябваше да се направи.
Уберт стоеше до леглото, загледан в съсипаната си жена. Огромните му мускулести ръце бяха отпуснати.
— Умолявам те, Господи! — извика той, но никой не бе сигурен дали се моли за жена си, или за сина си.
Акушерката започна да тегли. От изкривеното й лице ясно личеше, че напряга всичките си сили. Сантеса промълви нещо неразбираемо, но вече не чувстваше никаква болка.
Акушерката изпусна бебето и извади ръце, за да ги изтрие в престилката си и да си поеме дъх. След което сграбчи крачетата и отново започна да тегли.
Този път имаше резултат. Бебето се появи бавно. Колене, бедра, пенис, дупе. И изведнъж се озова цялото навън. Родилният канал се разтвори за голямата глава и момчето се озова в ръцете на акушерката.
Беше едро, добре оформено, но синьо като глина и безжизнено. Пред благоговейните погледи на мъжете, жените и децата в стаята плацентата се свлече и падна на земята. Гърдите на бебето се свиха и то пое дъх. След това отново. И след малко синьото момче стана розово и запищя като свинче.
В момента, в който животът влезе в бебето, смъртта отне майка му. Тя пое последен дъх и тялото й замръзна неподвижно.
Уберт изрева от мъка и грабна новороденото от акушерката.
— Това не е мой син! — изкрещя той. — А на Дявола!
Тръгна бързо, влачейки плацентата по пръстения под, и с рамене си проби път през тълпата, за да излезе навън. Йосиф бе тъй потресен, че не успя да реагира. Понечи да каже нещо, но думите заседнаха в гърлото му.
Уберт стоеше на пътя, хванал сина си в яките си като менгеме ръце, и виеше като животно. После, докато селяните с факлите го наобикаляха, сграбчи пъпната връв и завъртя бебето над главата си, сякаш въртеше прашка.
След което удари с все сила малкото телце в земята.
— Едно! — изкрещя.
Завъртя го и пак го стовари.
— Две!
После отново и отново:
— Три! Четири! Пет! Шест! Седем!
Накрая пусна разбитото окървавено трупче на поляната и сковано се затътри обратно към колибата.
— Свършено е. Убих го.
Не можеше да разбере защо никой не му обръща внимание.
Вместо това очите на всички бяха насочени към акушерката, която се бе навела над безжизнената Сантеса и трескаво ровеше между краката й.
Появи се кичур рижава коса.
После чело.
И нос.
Йосиф гледаше изумен, неспособен да повярва на очите си. От мъртвата утроба излизаше друго дете.
