Не искаше да бъде сам в дома си, искаше да бъде в бара на някое казино с оживената атмосфера и звъна на ротативките, които да отвличат вниманието му. Слава Богу, Флоръс не беше пуснал новината и не бе разпратил снимката му на всяко казино в щата. Беше му се разминало. Така че, докато тръгваше и спираше по натоварената улица, въпросът бе: къде да иде? Можеше да пийне нещо където и да било. Можеше да играе блекджек навсякъде. Онова, от което се нуждаеше, бе място с подходяща атмосфера за особения му характер — място като „Констелейшън“, което да има някакъв интелектуален компонент, пък бил той и проформа.
Мина покрай „Цезар“, после край „Венеция“, но те му приличаха твърде много на Дисниленд. „Харас“ и „Фламинго“ не събудиха нищо в него. „Беладжио“ бе прекалено бляскав. „Ню Йорк, Ню Йорк“ също приличаше на тематичен парк. Улицата бе на път да свърши. „Ем Джи Ем Гранд“ бе една от възможностите. Не го обичаше, но пък не му беше и противно. На ъгъла на „Тропикана“ едва не зави към паркинга, но тогава го видя и разбра, че това ще е новото му място.
Естествено, беше го виждал и преди — беше го виждал хиляди пъти, тъй като в края на краищата беше една от забележителностите на Лас Вегас. С тридесетте си етажа черно стъкло пирамидата „Луксор“ се издигаше на 106 метра в пустинното небе. Обелиск и Големият сфинкс от Гиза бележеха входа, но истинският знак бе на върха — лъч на прожектор, насочен право нагоре, пронизващ мрака, най-яркият лъч на планетата със своите четиридесет и една гигасвещи — повече от достатъчно да заслепи някой нищо неподозиращ пилот, подхождащ да кацне на „Маккарън“. Подкара към стъклената сграда, жадно попивайки математическото съвършенство на триъгълните й страни. Умът му се изпълни с геометрични уравнения за пирамиди и триъгълници, след което от устните му нежно се отрони едно име.
— Питагор.
Преди да се настани в спокойния бар в ресторанта на казиното, Марк огледа заведението, сякаш бе перспективен купувач. Не беше „Констелейшън“, но въпреки това ставаше. Харесваха му йероглифите по златистите, червените и лазурните килими, издигащото се лоби със статуите, пресъздаващо храма в Луксор, доста точната имитация на гробницата на Тутанкамон. Вярно, кичозно беше, но това е Вегас, за Бога, а не Лувърът.
Отпи от втория си „Хайнекен“ и се замисли какво да прави по-нататък. Беше открил помещенията с високите залози зад матираното стъкло в дъното на казиното. Имаше пари и знаеше, че дори да не обръща внимание на броенето в главата си, може да изкара няколко разтоварващи часа на масите. Утре бе петък, работен ден, и будилникът му щеше да звънне в пет и половина. Но в това ново казино имаше нещо възбуждащо — беше като първа среща и Марк се чувстваше притеснен и същевременно въодушевен.
Барът почти се напълни, групички посетители очакваха да се освободят маси, двойки и компании водеха оживени разговори и се смееха гръмко. Марк беше избрал средния стол от трите свободни и докато алкохолът оказваше въздействието си, се запита защо местата от двете му страни са незаети. Да не би да е радиоактивен? Или опетнен? Може би тези хора знаеха, че е неуспял писател? Или са чули, че лъже на карти? Дори барманът се държеше хладно с него, едва си правеше труда да си изкара бакшиша. Настроението му отново започна да помръква. Изгълта остатъка от бирата си и почука по бара за още една.
Докато алкохолът се просмукваше в мозъка му, го споходи параноична мисъл — ами ако тези хора знаеха и
От дясната му страна някаква цицеста жена към четиридесетте изписка като момиче, когато тлъстият тип до нея докосна тила й с кубче лед. Марк се обърна да погледа малката драма, след което се завъртя към седящия от лявата му страна.
— Ако някой ми направи подобно нещо, ще му сцепя устната — закани се мъжът.
Марк го погледна стреснато.
— Извинете, на мен ли говорите? — попита той.
— Просто казвах, че ако някой непознат направи подобно нещо с мен, свършено е с него, нали ме разбирате?
Дебелакът и дамата с изстудената шия се бутаха един друг и явно си прекарваха чудесно.
— Не ми приличат на непознати — рече Марк.
— Може и да не са. Просто казвам какво щях да направя.
Мъжът бе тънък, но изключително мускулест, гладко избръснат и тъмнокос, с меки месести устни и кожа с цвета на лешник. Беше пуерториканец със силен акцент, облечен небрежно в черни спортни панталони и широка тропическа риза, разкопчана до слънчевия сплит. Имаше дълги пръсти с грижливо поддържан маникюр, по един златен пръстен с квадратна плочка на всяка ръка и блестящи златни верижки на врата. На вид беше най-много на трийсет и пет. Протегна ръка и Марк трябваше да я стисне от учтивост. Пръстенът като че ли тежеше колкото плочката.
— Луис Камачо — представи се мъжът. — Как я карате?
— Питър Бенедикт — отвърна Марк. — Добре.
Луис посочи театрално пода.
