Библиотеката на мъртвите полностью

— Сега се връщам. Пази ми питието, става ли? — Потупа леко Марк по гърба и се опита да го успокои. — Спокойно, а?

Марк го гледаше как изчезва зад ъгъла, забеляза стройните му бедра, напъхани в тесния панталон. Гледката кристализира всичките му емоции в една — ярост. Температурата му се вдигна. Слепоочията му пламнаха. Опита се да се охлади, като пресуши остатъка от студената си бира.

След малко му се стори, че е в състояние да стане, и предпазливо опита краката си. Дотук добре. Коленете го държаха. Искаше да се махне колкото се може по-бързо, без следа, така че хвърли двайсетачка на бара, после и една десетачка, за да е сигурен, че сметката е уредена. Втората банкнота падна върху някаква карта. Шофьорската книжка на Луис. Марк се огледа и я взе крадешком.

Хвърли я обратно на бара и се махна почти тичешком. Нямаше нужда да си записва данните. Вече ги беше запомнил.

Излезе от „Луксор“ и подкара към дома си, намиращ се на тиха глуха уличка. Къщата беше приятна, с бяла мазилка и оранжеви керемиди на покрива. Седна в малкото дворче с полянка колкото килим. В задната част на къщата имаше малка веранда, на която се излизаше от кухнята, беше скрита зад ограда, за да може да се пече спокойно на слънце. Интериорът беше белязан от типичното ергенско нехайство. Когато работеше в частния сектор и получаваше голямата заплата в „Менло Парк“, Марк бе купил скъпи модерни мебели за апартамента си — минималистични изделия с остри ъгли и ярки контрастни цветове. Същите мебели в испанската къща изглеждаха не на място, подобно на развалена храна. Бездушен интериор, почти напълно лишен от произведения на изкуството, украси и лично присъствие.

Не го свърташе на едно място. Чувстваше се като ожулен, чувствата го изгаряха, сякаш се бе потопил във вана с киселина. Опита се да гледа телевизия, но след няколко минути изключи с отвращение апарата. Взе списание, но го захвърли на масичката, събаряйки малка снимка в рамка. Вдигна я и я погледна — съквартирантите първокурсници, на среща двайсет и пет години по-късно. Жената на Зекендорф ги беше снимала и беше му пратила копие за спомен.

Не беше сигурен защо я е оставил на масичката. Тези хора вече не означаваха нищо за него. Всъщност, още тогава ги презираше. Особено Динърщайн, неговия личен инквизитор, който превръщаше обикновените травми на първокурсника аутсайдер в изтънчено мъчение с постоянни насмешки и оскърбления. Зекендорф не бе по-добра стока. Уил беше различен, но в крайна сметка и той го разочарова.

На снимката Марк седеше като истукан с фалшива усмивка на лицето, а Уил го беше прегърнал с голямата си ръка през рамо. Уил Пайпър, златното момче. През цялата първа година Марк завистливо бе гледал колко лесно му се удава всичко — жени, приятели, купони. Уил винаги се държеше джентълменски, дори и с него. Когато Динърщайн и Зекендорф му се нахвърляха, Уил обикновено ги отблъскваше с някоя шега или ги прогонваше с едрата си лапа. Месеци наред си въобразяваше, че Уил ще му предложи да живеят в една стая през втората година и Марк ще може да се къпе в отразените лъчи на славата му. Но през пролетта, веднага след ваканцията, нещо се случи.

Една вечер си лежеше в леглото и се мъчеше да заспи. Тримата му съквартиранти бяха в дневната, пиеха бира и бяха пуснали прекалено силно музиката. Раздразнен, Марк им извика:

— Хей, шибаняци такива, утре имам изпит!

— Онзи посерко шибаняци ли ни нарече? — попита Динърщайн останалите.

— Май да — потвърди Зекендорф.

— Трябва да се направи нещо по въпроса — ядосано заяви Динърщайн.

Уил намали музиката.

— Оставете го на мира.

Час по-късно тримата здраво бяха направили главите — некоординирани движения, въртящи се стени, заплетени езици — точно онова състояние, в което лошите идеи изглеждат чудесни.

Динърщайн бе взел ролка скоч и се бе промъкнал в стаята на Марк. Марк по принцип спеше дълбоко и двамата със Зекендорф нямаха проблем да го овържат на горното легло, докато не го омотаха като мумия. Уил стоеше на прага и гледаше в ступор с тъпа усмивка на лицето, но не направи нищо, за да ги спре.

Когато останаха доволни от работата си, продължиха да пият и да се смеят в дневната, докато не изпопадаха на пода.

На следващата сутрин, когато Уил отвори вратата на спалнята, Марк беше залепен като пашкул за леглото, напълно неподвижен под сивото покривало. По зачервеното му лице се стичаха сълзи. Обърна глава към Уил. В очите му се четеше омраза и болка от предателството.

— Изпуснах изпита си — каза той. И добави: — Напиках се.

Страдащият от махмурлук Уил разряза скоча с джобното си ножче и Марк го чу как измърморва несвързано някакво извинение, но двамата вече не си проговориха.