Въпреки че бях пътувал по целия свят, опознавайки най-различни народи, така и не успях да разбера докрай онази неповторима рязкост, дори грубост, която римляни придават на нежността. Инстинктът им за дребните жестове на приятелство е безпогрешен. Моите съседи от площада ме приветстваха на всяка крачка и искрено се радваха на бързото ми възстановяване. Римляни, мислех си аз, майстори на пищните зрелища и сърдечното гостоприемство.
Както научих по-късно, завръщането ми е било наблюдавано през силните окуляри на бинокъл „Никон“, притежание на самия Джордан Елиот — гладко избръснат, облечен в джинси, ботуши и риза от „Армани“. Видял ме е, когато двамата с Ледар сме влезли в къщата, и как аз съм се облягал повече на нея, отколкото на бастуна, който ми дадоха в болницата. Бюрократичните подробности по изписването ми направо ме бяха довършили, а емоционалното ми посрещане ме бе извадило от строя, изцеждайки и последната ми капчица сила. Портиерът ми отвори вратата, сякаш посрещаше принц, а фотографът от „Месаджеро“ бе успял да улови именно тази атмосфера на сърдечност и носталгия. Цветарките напълниха ръцете на Лия с букети от анемони и цинии.
Но Джордан бе наблюдавал тези вълнения съвсем безстрастно. Бинокълът му бил насочен към тълпата, а не към мен, дори не забелязал кога огромните черни порти на къщата се затворили зад гърба ми като криле на архангел. Чак когато хората тръгнали да се разотиват, успял да изолира обекта на търпеливото си бдение. Мъжът бил енергичен, спретнат и с войнишка походка и Джордан решил, че той сигурно е съзерцавал завръщането ми от прикритието на единственото кафене на площада, защото се появил чак след като тълпата бавно се разпръснала. Когато оня стигнал до фонтана пред къщата, в която живеех, Джордан потреперал. През увеличителното стъкло на бинокъла си той разглеждал не друго, а здравеняшката фигура на собствения си баща. Генерал Елиот се движел със стегнатата походка на пехотинец, като се вглеждал във всяко отминаващо го лице. Очевидно търсел сина си, който пък добре си представял сприхавата му раздразнителност от това, че не го открива.
Преди приемането ми в болницата, когато от линейката са ме вкарвали в операционната и Джордан е тичал до мен — тези кадри се бяха появили по всички телевизионни канали. Като трапист, прекарал почти целия си съзнателен живот в манастир, единственото нещо, което Джордан някак мъчно разбираше, бе могъществото и скоростта на съвременните комуникационни средства. Изражението на мъка и ужас по лицето на Джордан, когато ме зърнал в онзи момент, бе предавано и препредавано от спътниците във всички новинарски редакции по света. Когато се навел над носилката, за да ми прошепне словата на последното опрощение, тревогата и състраданието по ъгловатото му лице синтезирали мъчителната агония, изрязала дълбоки бръчки по суровия лик на цяла Италия. За двайсет и четири часа физиономията на Джордан станала известна на целия полуостров. По случайност неговото терзание се превърна в красноречива емблема на цяла Италия. Лицето му изразило отношението на всички италианци към кървавата драма на летището. Италианските журналисти се втурнали да издирват загадъчния отец. Но точно когато снимката му се появила на първите страници и в американските вестници, Джордан потънал в тайнствените дълбини на обитавания от свещеници град.
На остров Орион генерал Елиот веднага разпознал сина си. Когато сцената с носилката била предадена и от Си Ен Ен, той я записал, за да може да я изгледа на спокойствие. Лицето на генерал Елиот винаги е било непроницаемо за разлика от това на сина му, което винаги е било като отворена книга. Добре оформената брада скривала трапчинката, която бил наследил от майка си. Но изминалите петнайсет години не били променили лицето на сина му, само го направили по-сериозно и по-лесно за разпознаване. Очите му били незабравими и баща му със сигурност ги помнел добре. Не казал нищо на жена си, а и тя чула за случилото се чак на следващия ден. Дотогава, както научихме впоследствие, генералът успял да се свърже с Майк Хес и Кейпърс Мидълтън. Същата нощ и тримата сравнили снимките на излизащия от изповедалнята свещеник и онези на свещеника до моята носилка в болницата. Чули се по телефона и решили, че най-сетне са открили своя човек.
Окото на камерата, макар и уловило го за секунда, станало причина за същински наплив от посетители при Джордан — нещо, което го накарало да действа незабавно и той бързо се потулил в смълчаните теракотени подземия на монашески Рим. Още преди да изляза от операционната, Джордан вече бил напуснал манастира и се преместил в една къща в Трастевере, където се лекували свещеници наркомани. Обръснал брадата си и си сложил очила с рогови рамки.
