Извадих бордните карти и се обърнах към пропуска, когато зърнах четири доста странно облечени лица да крачат срещу нас. Двама от тях носеха елегантни сиви костюми, другите двама — сини дънки. И четиримата бяха са шалове, които отчасти скриваха лицата им. След миг се наведоха и отвориха едновременно цилиндричните си брезентови сакове. Един от тях дръпна предпазителя на граната и я метна. В настаналата суматоха и четиримата извадиха автомати и започнаха да стрелят напосоки. Смъртоносният им огън се сееше слепешката, с ненужно озверение и ярост. Грабнах Лия и я метнах зад гишето на Пан Ам. Тя се стовари върху мъжа, който още държеше нашите бордни карти.
— Стой долу, Лия! — изкрещях и се втурнах към майка ми, която беше ужасно уплашена и объркана. Тълпата я бе изтикала към центъра, точно когато охраната на летището отвърна на огъня и много бързо обгради четиримата палестински терористи, които бяха изпратени със задачата да убият колкото е възможно повече хора, преди да бъдат заловени.
Луси продължаваше да стои права, зяпнала от изумление. Пресегнах се, хванах я за дрехата, повалих я на земята и легнах върху нея, за да я защитя. В същия миг усетих двата куршума от калашников — единия в главата, другия в рамото. Чух как мама нададе вик, а после хаосът, стрелбата, избухващите край нас гранати и писъците на все още живите, но парализирани от ужас хора ме захлупиха, стовариха се върху мен с непосилна тежест.
— Добре ли си, мамо? Добре ли си? — попитах, като видях как зимното й палто се обагря в кръв. После изпаднах в безсъзнание. Мъжът и жената до мен бяха мъртви.
Това, което ще ви разкажа сега, го научих по-късно.
Когато стрелбата утихнала, се оказало, че убитите са шестнайсет, а ранените — седемдесет и четири. Летището приличало на касапница. Отчаяна, Лия се втурнала да ни търси, обикаляла от тяло на тяло. Захлупена под огромното ми туловище, мама не можела да помръдне, затова се наложило Лия да извика един от служителите на Ел Ал, за да ме премести. Цели три дни съм бил в безсъзнание. Цялото ми лице било покрито в кръв и Лия се разпищяла кански, защото решила, че съм мъртъв. Но точно тогава получила урок по издръжливост на духа от своята баба.
— Джак диша. Той е жив. Трябва да го вкараме в една от първите линейки. Сега ще имам нужда от твоя италиански, мъничка — казала й мама.
Лия и Луси се втурнали към главния вход, когато воят на линейките вече огласял цял Рим и те се носели към Фиумичино, следвани от телевизионните коли на журналистите. Щом първата линейка спряла пред обляното в кръв летище, Лия започнала да пищи неистово: „Mio papa, mio papa. Non e morto. Per favore, mio papa, signori.“
Двама мъже се втурнали след малкото момиченце, което взели за италианче, и така съм се оказал първият човек, когото линейките вдигнали от летището, и първата жертва, показана по италианската телевизия, тъй като точно тогава пристигнал и телевизионен екип. Главата и цялото ми тяло от кръста нагоре били покрити с кръв, а от зимното палто на Луси, която през цялото време стискала ръката ми, буквално капела кръв. Именно тази картина беше предавана в цяла Италия.
Точно в този момент Джордан Елиот излизал от клас в Северноамериканския колеж, недалеч от фонтана Треви, където преподаваше вероучение. Влязъл в учителската стая и заварил преподобните отци скупчени пред телевизора.
— На летището пак са избили сума народ — казал отец Регис, преподавател по латински. — Гледката е ужасна.
— Ето, сега извеждат един — обадил се някой.
Джордан, разбира се, не ме познал от кръвта, но извикал на глас, щом зърнал Лия и Луси да тичат край носилката. Почти в несвяст чул гласа на говорителя, който съобщавал името на болницата близо до Ватикана, където се събирали хирургически екипи от цял Рим, за да посрещнат ранените. Джордан изтичал от стаята без никакво обяснение и хукнал към такситата на Пиаца Венеция. В гимназиалния отбор в Уотърфорд той играеше дясно крило, аз — защита, Майк Хес — ляво крило, а Кейпърс Мидълтън — куотърбек. През 1965-а бяхме известни в целия щат като четворката на Мидълтън и когато отборът имаше нужда от къс спринт, всички се обръщаха към огромния чипонос краен защитник, тоест към мен. Но когато имаше нужда от дълъг спринт, тогава търсеха момчето, което взимаше стотака точно за десет секунди и което можеше да обърне развоя на мача — бързия и неуловим Джордан Елиот.
Никой римлянин, видял спринта на Джордан към стоянката за таксита в този ден, не би могъл да забрави внушителната гледка на летящия отец, поне така твърдеше самият той. Хвърлил се на предната седалка в първото свободно такси и изкрещял: „Бързо! Към болницата! Бързо!“
Когато ме откарали в болницата „Санто Спирито“, Джордан вече чакал отвън.
— Лия, върви с баба си в чакалнята — изкомандвал я той. — Като свърша, ще се срещнем там. Моли се!
