Докато санитарите тичали с носилката през опразнените коридори на болницата, отец Джордан се надвесил над мен, прекръстил ме, опростил греховете ми по бързата процедура — нещо, което се допуска само в спешни случаи. Измърморил опрощението на латински, защото знаел, е съм от онези раздразнителни черни овце на католическата вяра, които още изпитват силна носталгия по богослужението на латински.
„Ego te absolvo ab omnibus censuris, et peccatis, in nomine Patris, et Filii, et Spiritus Sancti. Amen.“4
И тази церемоня на моето спешно опрощение и помазване с миро била първа точка в новините същата вечер. Джордан направил знака на кръста върху двете ми тежки рани, взел едната ми ръка и рекъл: „Джак, ако се разкайваш за греховете си и ако ме чуваш, стисни ми ръката.“ Аз едва съм помръднал пръсти и той продължил: „Джак, опрощават ти се всички грехове. Влез в операционната без страх за душата си. И помни кой си, Джак. Ти си Джак Маккол от Уотърфорд, Южна Каролина, най-силният мъж, когото познавам. Използвай силата си сега, Джак. Използвай я до последна капка. Надвий на куршумите, Джак. Лия, майка ти и аз те чакаме отвън. Използвай силата си, използвай я заради нас. Бори се, не се давай, Джак. Направи го заради нас. Защото те обичаме и имаме нужда от теб.“
Летящата врата към операционната се отворила, но преди да ме вкарат, каза ми той, аз съм стиснал ръката му още веднъж — този път по-осезателно.
— Поверявам те в ръцете на Бога, Джак Маккол — казал Джордан, прекръстил ме още веднъж от прага, а хирурзите вече започвали работата си върху мен.
Много по-късно, когато в съзнанието ми започнаха един по един да изплуват откъслечни моменти от инцидента, си спомних част от дивото препускане от летището обратно в Рим. Лия плачеше през цялото време и само повтаряше: „Татко, татко, татко“, а аз се опитвах да протегна ръка към нея, но цялото ми тяло бе вцепенено и изтръпнало, като под наркоза, освен това непрекъснато потъвах в бездна от мрак и тишина. Следващото нещо, което си спомних, бе един остър завой, при който Луси извика на шофьора: „Карай по-внимателно!“ — и отново сърцераздирателния плач на Лия и моята невъзможност да я успокоя.
Бях прекарал шест часа на операционната маса. Хирурзите успяха да спасят лявото ми око. Куршумът, който бе влязъл през рамото, бе заседнал близо до дроба и именно той за малко не ме бе убил. Бях загубил много кръв, още преди да стигна до операционната, и сърцето ми бе спряло на два пъти по време на самата операция. Но силата, за която говореше Джордан, ми бе помогнала и аз, благодарение на съдбата, късмета или може би молитвите на онези, които ме обичаха, оживях след голямата касапница на римското летище.
В продължение на шест дни, подобно на неотдавнашното състояние на собствената ми майка, и аз лежах в кома. По-късно не можех да си спомня никакви сънища от този период на летаргия и безчувственост, въпреки някакво смътно усещане за сияйни пророчески видения. От тях обаче не бе останала и следа — само една фантасмагория от ярки цветове. От това мое пътуване в безвремието, когато тялото ми бе мобилизирало всичките си сили, за да оцелее, си спомням само редуващи се пристъпи от пищни цветове.
Най-накрая отворих очи под звуците на камбани. Полетях бавно като птица, затворена в бездънна пещера. Усетих тъй нареченото „аз“ да се пробужда в кръвта ми и чак тогава ме осени първата съзнателна мисъл от раняването ми насам. Чух как Вечният град повтаряше името ми. В продължение на цял час слушах, без да разбирам къде съм и защо нищо не виждам. Изтърпях всичко това спокойно, без паника. После чух гласове, които тихо разговаряха в стаята край мен. Напрегнах се да разпозная гласовете, които шептяха, за да не ме събудят. Тогава различих един, който ме накара да събера сили и да се измъкна от тази незнайна бездна на вцепенението. В продължение на още един час непрекъснато се мъчех да запазя съзнанието си будно, да „изплувам“ на повърхността, да изляза на светлото, да вляза в света на камбаните и гласовете, където можех да се смея и говоря. Дори се замислих коя ще бъде първата изречена от мен дума и с всички сили се напрягах да я кажа сред слепотата и болката, които вече започвах да усещам. Най-накрая успях да я произнеса: „Лия!“
— Татко! — изпищя Лия, после почувствах целувките й от едната страна на лицето ми, която не бе бинтована.
— Слава богу, татко, слава богу — взе да повтаря тя. — Толкова се страхувах, че може да умреш.
— Не ти се урежда въпросът — едва успях да промълвя и бавно започнах да си възстановявам случката.
— Здрасти, Джак — обади се Луси. — Добре дошъл! Отдавна те чакаме.
— Изпуснахме ли самолета? — попитах и всички избухнаха в смях.
— Защо, не си ли спомняш? — попита Лия.
— Припомни ми — отвърнах. — Но преди това ми кажи защо не мога да ви видя.
— Защото очите ти са бинтовани — рече Луси.
— Сляп ли съм? — попитах.
— За малко да станеш — отвърна майка ми.
— За малко значи — казах. — Чувствам се, като че валяк е минал през мен.
— Две рани от куршум — обади се трети глас.
