— Кой друг е тук? Ледар, това ти ли си? — казах и вдигнах ръка към нея.
Ледар взе ръката ми и седна до мен.
— Здрасти, Джак, пристигнах, щом научих.
— Много мило, Ледар.
— Лия не се е откъсвала от леглото ти — каза Ледар. — А ние с майка ти се редувахме, като отскачахме до апартамента ти да подремнем и да почистим. Но Лия не е мръдвала от тук. Какво прекрасно дете си отгледал, Джак.
Като чу тези похвали, Лия се разплака. Лия стана от леглото и дъщеря ми се сгуши в мен. Изчаках хлипането й да стихне, сълзите й да пресъхнат и тя тихичко да се отпусне до мен.
— Искаш ли да ти разкажа една история? — попитах.
— Да. Разкажи ми нещо много хубаво — каза Лия, напълно изтощена.
— Лия, остави го да си почине — каза Луси. — Ще те заведа вкъщи и двете ще хапнем нещо.
— Не, аз оставам тук! — отсече Лия.
— Прави, каквото ти казвам, малка госпожичке! — настоя Луси и аз веднага долових страха и облекчението в гласа на мама.
— Мамо, ние с Лия сме отбор — обадих се аз. — Нека остане.
— Като се оправиш, ще тръгнем ли все пак за Уотърфорд? — попита Лия.
— Разбира се, хлапе. Този път не стана, но пак ще опитаме. Човек никога не знае какви истории са предвидени за неговото житие-битие и кога ще се случат.
— Джак, въпросът с филма е уреден — каза Ледар. — Майк ми изпрати първия чек, щом чул, че си ранен. Вече си част от екипа, независимо дали желаеш, или не.
— Някои от историите, на които Майк толкова държи — казах аз, — са същите, които разказвам на Лия.
— Ти ще разкажеш всичко, което знаеш — продължи Ледар, — а аз ще попълвам пропуските, където мога.
— Ледар? — попитах. — Ти заради филма ли дойде?
— Съжалявам, че трябва да те разочаровам, Джак — отвърна тя, — но дойдох, защото имаш нужда от мен.
— Тогава добре дошла в Италия и в нейните италианщини — процеди мама през зъби. — Аз пък се връщам в Уотърфорд още вдругиден. Искам час по-скоро да се махна от тази лудница. Разбира се, ще трябва да наема бронирана кола, за да стигна до летището. Няма да се успокоя, докато не се върна вкъщи.
— И ние пристигаме, само да се пооправя — казах.
— Видях Джордан по телевизията — обади се Ледар. — Опрощаваше ти греховете. Майк има записа. Както и генерал Елиот.
— Интригата се заплита.
— Татко, Джордан защо се крие? — попита Лия. — На няколко пъти идва в болницата, но все посред нощ.
Опитах се да отговоря, но усетих, че се унасям, и бързо пропаднах в черна дупка, където времето се спускаше като безкраен скоклив водопад, който започна с липсата на думи, когато усетих допира на Лия, и свърши с мигновено оборилия ме сън.
Няколко дни по-късно напуснах болницата с обагрена в тъмносиньо куршумена рана, която Лия страхливо докосна с пръст, след като окончателно свалиха превръзката ми. Доктор Гуидо Гучиоли, който бе спасил зрението ми, ми даде последни заръки как да щадя очите си, тъй като все още бе опасно да ги напрягам. Обясни ми как пръчиците и конусите са се скупчили като безцветни гроздове около нервните окончания на ретината и как извършената от него операция приличала на настройване на пиано с размерите на пъдпъдъчно яйце. Докторът и три от сестрите ме изпратиха навън до таксито, с което Ледар и Лия бяха дошли да ме вземат.
На път към къщи отворих прозореца на таксито, за да усетя милувката на мекия пухкав въздух, който погали лицето ми със свежестта на чисто спално бельо. Дори Тибър издаваше богата, приятна миризма там, където се разделяше на две и единият ръкав обгръщаше малкия остров Тиберина.
На Пиаца Фарнезе ме посрещна малка група от моите съседи, които се бяха събрали пред къщата. Мария, преплела пръсти около броеницата си, беше там; две монахини с градински ръкавици се появиха от малката си като бижутерска кутийка обител, братята Руджери изтичаха от бакалницата си с умирисани на сирене ръце; там беше и Фреди с бялото си келнерско сако, продавачът на маслини и две от жените, които продаваха плодове на пазара, както и една, която продаваше яйца, също красивата блондинка от магазина за офис-оборудване, Едоардо, майсторът на еспресото, Алдо от будката за вестници и собственикът на единствения ресторант на площада.
Щом излязох от таксито, бях посрещнат с бурни овации, но бързах да се прибера, тъй като краката едва ме държаха. Поради моето раняване целият площад се чувстваше лично обвързан с кръвопролитието на летището. Всички продавачи от площада ми изпратиха плодове и зеленчуци и една седмица, след като се бях върнал, не взимаха пари от Ледар. Получих миди и риба треска, и прясно заклани кокошки. През първите седмици от моето възстановяване щедрите ми съседи се грижеха за всичко, от което имах нужда.
Всеки ден излизах да се поразходя по тесните улички и здравето ми укрепваше с всеки изминал миг.
