Когато се върнах у дома след работа — тогава пишех на ресторантски и филмови теми в „Новинарски куриер“ — двамата се скарахме жестоко. Шайла твърдеше, че не може да зареже една безпомощна негърка да лежи в безсъзнание насред улицата, заобиколена от това бяло, враждебно и расистки настроено общество. Отвърнах й, че аз пък с удоволствие бих я зарязал. Щом така било, разкрещя се Шайла, тя очевидно е сбъркала с брака си и би трябвало да си потърси по-човечен и състрадателен съпруг. Аз обаче смятах, че състраданието няма нищо общо с това, че една чернокожа наркоманка, цялата покрита с рани и воняща на пръч, се е проснала в единственото ни легло в нашия едностаен апартамент. Припомних й също така, че нашите расистки настроени хазяи ще ни изхвърлят, щом научат, че без разрешение сме им натресли една черна проститутка. Шайла ми се изрепчи, че нямала никакво намерение да се съобразява с желанията на расисти и че никога не би се омъжила за мен, ако знаела, че съм нацист. Нацист ли, възмутих се аз. Оплаквам се най-човешки, задето ми е домъкнала една изпаднала в безсъзнание наркоманка и я е настанила в единственото ни легло, и автоматично ставам виновен за всички нацистки крематориуми. При всеки спор, казах й аз, започваме от Кинг Стрийт, Чарлстън, и свършваме при Бранденбургската врата в Берлин с кратък исторически преглед на германското нацистко движение и моята лична отговорност за неговото възникване. Ако щеш — озъби ми се Шайла. Докато двамата продължавахме да се дърляме, скъпата ни гостенка се бе събудила, без да го забележим. Разбрахме го, чак когато се обади.
— По дяволите, къде се намирам?
— В собствената ми къща, по дяволите — отвърнах й аз.
— И сте добре дошла да останете колкото е необходимо, докато се почувствате добре — обади се Шайла с мазен глас.
— Само през трупа ми!
— Мъжът ми е расистко копеле — започна да й обяснява Шайла. — Не му обръщайте внимание.
— Вие кво, да не сте ме отвлекли? — промърмори негърката, която очевидно не разбираше какво става.
— Точно така! — озъбих й се аз. — Ще искаме голям откуп от баба ти.
— Расист до мозъка на костите си — изкрещя ми Шайла и взе да ме налага с юмруци. — Расистка отрепка! И аз спя с него всяка нощ, с този куклуксклановец!
— Чудесно! — отвърнах. — Това е голям успех! От Аушвиц до Селма с един скок!
— Ти ли си куклуксклановец? — попита негърката.
— Не, мадам — отвърнах й, като с мъка сдържах гнева си. — Не съм от тях. Аз съм най-обикновен, беден, забравен от Бога бял човек с ниска заплата и ниско самочувствие, който те моли да си махнеш гноясалия задник от леглото му.
— Свиня! — изсъска ми Шайла. — Ето защо хората мразят белите южняци — защото всичките сте тирани и потисници.
— Видя ли, сладурче — изфъфли негърката и поклати глава.
— И нашата гостенка е съгласна с мен — възтържествува Шайла.
— Тя не е наша гостенка — отсякох.
— Като не съм ви гостенка, за кво сте ме домъкнали тук? — попита негърката.
— Женска солидарност — каза й Шайла. — Това е нещо достойно, нали?
— Може ли да се изкъпя? — попита негърката.
— Разбира се — каза Шайла едновременно с моето „Разбира се, че не!“.
— Забрави ли, че сме поканени на вечеря от моя издател? — попитах я аз.
— Не, не съм — мило ми отвърна тя. — С удоволствие ще те придружа на приема у този неандерталец.
— А ще се разсърдиш ли, ако отидем без твоята нова приятелка?
— Вие се изкъпете на спокойствие — каза Шайла. — А аз ще трябва да изляза с този съпруг, който скоро няма да бъде вече мой. Ето ви десет долара за такси. Оставете си името и адреса. Следващата седмица ще ви се обадя да отидем заедно да обядваме.
— Аз няма да мръдна от къщата, преди тази жена да си е отишла — отсякох.
— Ще мръднеш и още как — заяви Шайла тържествуващо, — или още утре подавам молба за развод. И това ще бъде първият развод в Южна Каролина, предизвикан от проява на бял расизъм.
Шайла се втурна навън, а аз изгледах подозрително негърката още веднъж и я последвах.
Докато сме били на приема на мистър Манигол, негърката се бе изкъпала, беше си сготвила, след което бе задигнала всички дрехи, обувки и гримове на Шайла. Беше ги набутала в кожения куфар, който Шайла ми бе подарила за рождения ден. На излизане пъхнала в джоба си и сребърното преспапие от писалището до вратата. След това извикала едно такси и триумфално се завърнала в чернокожия подземен свят на Чарлстън.
Споменът за тази случка ме накара да се разсмея пред гроба на Шайла.
— Много сме се смели на тази история — казах на Лия.
— Полицията хвана ли тази жена? — попита Лия.
— Майка ти не ми позволи да извикам полицията. Каза, че жената се нуждаела от откраднатото повече от нея. Дори се зарадва, че гостенката не си е тръгнала с празни ръце.
— Не се ли ядоса, че са й откраднали дрехите? — попита Лия.
— Знаеш ли, след известно време случайно видях негърката, издокарана с една от роклите на Шайла. Бях с колегата си фотограф по работа, когато я зърнах да „дежури“ по моста Купър. Накарах го да я снима. Шайла много се зарадва на снимката и дори я прибра в семейния ни албум.
— А мама купи ли си нови дрехи?
