— Всички художници са шизофреници — каза Джон Хардин на Лия. — Знаеш ли това?
— Не, не мисля, че е така.
— Те всички виждат света по много странен начин. И рисуват онова, което най-много им се удава — деформацията.
— Всички тези рисунки от твои приятели ли са? — попита Лия.
— От единствените приятели, които познавам. Онези, дето са били на торазин най-малко една година. Торазинът така те откъсва от теб самия, че изкуството е единственото нещо, което ти напомня, че все още си тук, на тази земя.
— Хубави са — каза Лия, но усетих, че се бои да не каже нещо, с което би могла да засегне изнервения, напрегнат и лесно докачлив свой чичо. — И аз ще ти нарисувам нещо, искаш ли?
— Разбира се. — Лицето на Джон Хардин изведнъж се разнежи. — Ще го пазя като очите си. Обещавам.
— Ще ти нарисувам Пиаца Фарнезе в Рим — каза тя. — Толкова ми липсва, че щом затворя очи, виждам целия площад.
— Наистина ли толкова ти липсва? — попитах Лия.
— Да, татко. Това е моят дом.
— Твоят дом е Уотърфорд — обади се Джон Хардин. — Всичко останало е местен колорит.
— Но аз израснах в Рим — рече Лия. — И той ми харесва.
— Никога не съм обичал хора, които не говорят английски — каза Джон Хардин. — Имам чувството, че крият нещо.
— Невероятно! — обадих се аз. — Типично южняшко усещане.
След това Джон Хардин извади лист хартия от джоба си и тихичко го прочете наум, после се обърна към Лия:
— Тук съм написал нещо, но ще имам нужда и от твоята помощ. Вчера видях, че си голям специалист по отношенията между жени и мъже.
— Грешиш — отвърна му тя. — Аз дори си нямам приятел.
— Но ми даваше съвет как да разговарям с Джейн Хартли, за да й направя впечатление.
— Просто трябва да се държиш естествено, това е всичко.
— Чуй сега това — помоли я той. — Ти ще бъдеш Джейн, а аз ще си бъда аз.
— Боже господи! — възкликнах.
— Няма нищо, татко — прекъсна ме Лия, преди да успея да продължа. — Добре, прочети ми го, а аз ще се опитам да изпълня ролята на мис Хартли.
— Тя е естествоизпитател. Биолог. Затова трябва да я заинтригувам в течение на разговора. Да й дам да разбере, че имаме еднакви интереси. Значи, сядаме в ресторанта и си поръчваме вегетарианска храна.
Джон Хардин изглеждаше объркан, после погледна записките си и продължи.
— Джейн, ти знаеш ли, че мъжката нощна пеперуда издава толкова силен звук, че въздушните вълни могат да убият други насекоми?
Той вдигна очи към Лия.
— Не, не знаех — отвърна тя. — Но това е много интересно.
— Мъжката нощна пеперуда е най-голямото страшилище в света на насекомите. — Джон Хардин пак надникна в записките си. — А знаеш ли, че по последни изследвания алигаторите предпочитат месото на лабрадорското куче пред това на френския пудел? Изследователите смятат, че алигаторите вече толкова дълго време живеят край игрища за голф и жилищни квартали, че домашните кучета са станали предпочитана част от тяхното меню.
— Бедните кучета! — Лия направо се ужаси.
— Времето е чудесно, нали, Джейн? — продължи да чете Джон Хардин.
— Да, затопля се с всеки изминал ден — отвърна му Лия и потърси с поглед одобрението ми. Аз й кимнах да продължава в същия дух. — Дали утре ще завали?
— Добре, че отвори дума за дъжд. Защото той ми напомня за сняг. Знаеш ли, че женската полярна мечка покрива с лапа носа си, когато застава пред дупката в леда, за да лови тюлени? И това е така, защото носът й е черен, а снегът наоколо е бял. И като е бял, мечката се слива с останалата белота и тюленът не може да я види.
— Откъде знаеш толкова много неща за природата? — попита го Лия.
Джон Хардин се усмихна и продължи да чете от листчето хартия.
— Защото според мен човекът е част от природата и когато изучава природата, той всъщност изучава себе си. Утре отивам в библиотеката. Трябва да прочета всички книги за природата. Докато се реша да поканя Джейн на вечеря, трябва да знам повече за животните от всеки друг.
— А кога възнамеряваш да я поканиш? — попитах.
— Ще минат години — отвърна той. — Ще ми трябват поне две-три години, за да се подготвя.
— Но дотогава тя може да срещне друг човек — обади се Лия.
— Съществува такава опасност, но без риск за живота не може — каза Джон Хардин, докато ние с Лия вече слизахме по дървената стълба. — На никого не казвайте за моята къща на дървото — предупреди ни той, слезе с нас и заедно тръгнахме по брега. — Враговете ми са навсякъде и сигурно ще позеленеят от завист, като разберат, че съм свободен човек.
— Ние сме като гроб — успокоих го аз.
Докато минавахме покрай старата ни рибарска колиба, Джон Хардин отключи вратата и ни покани да влезем. Зарадвах се, като видях, че вътре е подредено, счупените прозорци са сменени и всичко е боядисано. Малката печка за дърва си стоеше още в ъгъла. Джон Хардин използваше колибата за дърводелска работилница. Инструментите му бяха в идеално състояние и безупречно подредени. Насред помещението бяха струпани прясно отрязани дъски, които миришеха на чисто.
— Знаеш ли защо съм докарал тоя дървен материал? — попита той.
— Нямам представа.
— Ще направя ковчег за мама.
— Откъде ти хрумна? Мама знае ли?
