— Разбира се, че не знае. Това ще бъде изненада. Поне за ковчег да не се тревожи. Ще го направя здрав и красив.
— Това сигурно ще й хареса — каза Лия.
— Не знам — измънках аз.
Лия ме погледна неодобрително и продължи:
— Баща ми не е прав. Идеята ти е прекрасна.
— Джак, ще видиш, това ще бъде истинско произведение на изкуството. Най-красивият ковчег в целия щат — каза Джон Хардин, после се огледа да не би да го подслушват и рече съзаклятнически: — Нали знаеш, този щат е пълен с алкохолици и лъжесвидетели, разбойници, мошеници, сводници, сатанински изчадия и хора, които не си плащат данъците.
— Хора, които не си плащат данъците ли?
— Ами да, аз например не трябва да плащам данъци, защото съм шизофреник, но има хора, които въобще не попълват данъчни декларации. Те са по-нисши дори от гъбите и лишеите, които растат по дърветата.
За мен спомените са страна на употребеното минало, но напоследък взех да се замислям дали пък и забравата не крие опасности. Неотдавна осъзнах с болезнена острота, че погрешното тълкуване на отминали събития, неправилно сложеното ударение върху тях или пък неизбежната едностранчивост на погледа често води до много повратни представи за нещата. Ето например смятах, че Шайла е била сравнително щастлива в съвместния ни живот. Въпреки че познавах лошите й настроения, депресии и мигрени, изглежда, бях подценявал силата на тези злокачествени, подмолни демони, които я бяха стиснали за гушата и в момент на отчаяние я бяха завели до моста, от който се хвърли. Винаги съм смятал, че вечната тъга на Шайла е част от нейната задълбоченост, тъй като няма нищо по-лицемерно у хората от тяхната слънчева природа и необоснован оптимизъм. У Шайла имаше толкова много дълбочина, че често, когато собствените й черни духове я обсебваха, аз започвах да се чувствам като изследовател в новооткрита земя на глетчери и полярна зима. Абсолютната непредвидимост на Шайла, както и изблиците й на енергия представляваха друга страна на нейната привлекателност. Шайла не обичаше да се задържа в мрака на своята меланхолия, но сега вече знам, че именно аз не успях да открия онзи бутон, с който се изключваше тази нейна особеност, който ограничаваше достъпа на слънце у нея, тъй като истинското й „аз“ лежеше в най-непристъпните подмоли на душата й.
Докато разказвах на Лия разни истории за майка й, аз неволно се връщах към едни и същи образи, чиято същественост ми бе убягнала навремето. Изкушена от музиката на своя вътрешен живот, тя бе отишла право на срещата със собствения си палач. Когато се мъчех да разгадая какво точно бе отвело Шайла до тази гибел, аз започнах да си припомням сцени и образи, които пазех у себе си съвсем девствени, без дори да подозирам истинското им значение. Чак сега си дадох сметка, че Шайла винаги се е притеснявала от родителите си, а аз познавах семейство Фокс от деня на собственото си раждане. Нещата, които те ценяха в този живот, стойностите, които изповядваха, я караха да се срамува. Тяхната чуждоземност я съсипваше, смазваше.
Още от много малка Шайла обичаше да прекарва следобедите си в нашата къща, попивайки шумната атмосфера на един типичен американски дом, която възприемаше за нормална. Щом подушеше миризмата на хамбургери, пуканки или печено пиле, които мама приготвяше в кухнята, Шайла моментално цъфваше в задния двор на къщата и плахо почукваше на вратата. Луси я канеше вътре и започваше да я гощава.
Много добре си спомням първия рожден ден, който Фоксови дадоха в чест на Шайла.
Моята майка бе завела Шайла и мен на кино в театър „Бриз“, където гледахме „Малката Савска царица“ с Шърли Бут. Филмът беше странно подбран за деца на нашата възраст, но само него даваха в града и мама трябваше да го изгледа, докато ние с Шайла се гонехме между редовете и дори се качихме на балкона, където нямаше никой. Това ни се стори страшно интересно и когато, разтревожена от нашето отсъствие, мама се качи насред филма да ни търси, ние си рисувахме татуировки по ръцете с една химикалка. Като излязохме от киното, Луси извади носна кърпичка, навлажни я със собствената си слюнка и дълго търка ръцете ни, докато изтрие следите от химикалката.
Празнуването на рождения ден трябваше да бъде изненада и когато външната врата на тяхната къща се отвори, за да влезе Шайла, баща й започна да свири много прочувствено „Честит рожден ден“, което прозвуча като барокова музика и стресна уотърфордските дечурлига, които се умълчаха сконфузено. Рут, Джордж и Луси бяха единствените възрастни, които си отвориха устата да пеят, а Шайла скри лицето си в шепи, като видя как две съседски момчета се присмиват на гърления акцент на баща й. След това Джордж Фокс се обърна към децата с тон, сякаш говореше пред изискана публика в Карнеги Хол, и им каза, че в чест на рождения ден на дъщеря си Шайла е подготвил един много специален концерт. Десетте деца, поканени на празненството, трябваше да седнат и да стоят мирно, докато Джордж Фокс изсвири цялата Унгарска рапсодия номер две от Лист.
