— Аз мисля, че дудукът ти е много симпатичен — обади се Лия с любезен тон.
— Видя ли, мамо, ти си просто една тъпа пуританка — радостно извика Джон Хардин.
— Добре, наричай ме както искаш, но върви да си метнеш нещо върху срамните части.
— Срамни части ли? — удиви се Джон Хардин. — Какво ще ти стане, ако кажеш нещо по-простичко и ясно като например патка, банан, чеп, кавал или кочан?
— Татко, това са думичките, за които ти говорих онзи ден. Дето ги чувам на детската площадка.
— Като ги научиш всичките, тогава вече ще знаеш, че си станала истинско американско момиче.
— Нали съм дошъл на този свят гол като пищов... — пак се обади Джон Хардин.
— Май че така беше — каза Луси и се обърна към Джейн. — Искаш ли кафе?
— С удоволствие — отвърна й тя.
— И гол ще се върна при истинската си майка земята, а не при онази жена, която, раждайки ме, ме е изложила на вечна нечестивост, гнусотия и безчестие. Онова куче, дето ходи по плажа, е голо. Чайката, пеликанът, делфинът — всички са голи както ги е майка родила.
— Стига си дърдорил, сложи си гащите и ела да пиеш с нас кафе.
— Джейн, знаеш ли, че сред нудистите се срещат много по-малко престъпници, отколкото сред други групи хора? — попита я Джон Хардин.
— Не знаех — отвърна Джейн, — но това не ме учудва.
— Аз те плаша, нали? — обърна се той отново към Джейн Хартли. — Никога не си виждала истински шизофреник и сега трепериш, нали?
— Престани, сине! — извика му Луси. — Няма нужда да си връчваш акредитивните писма. Голотата ти говори достатъчно.
— Джон Хардин, и сестра ми е шизофреничка — каза Джейн и влезе в къщата след Луси. — Всички тези номера са ми добре известни.
Джон Хардин се загледа след нея.
— Хубава е, нали, Джак?
— Да, много.
— Лия, как смяташ, тя дали ме харесва? — попита Джон Хардин с нежен глас.
— Ще те хареса повече, ако се облечеш — отвърна му Лия.
— Това са предразсъдъци — каза той и гласът му помръкна с една октава.
— Тя просто е свикнала да гледа облечени момчета, това е всичко — каза Лия.
— Така ли? — поуспокои се Джон Хардин. — Никога не съм умеел да говоря с хубави момичета. Може би ти ще ме научиш, а, Лия? Самата ти си толкова красива. Сигурен съм, че един ден ще станеш мис Италия. Освен ако не останеш тук, тогава ще те изберат за мис Америка.
— Ето, така й говори, Джон Хардин — каза му Лия. — Това сигурно ще й хареса.
— Знам, че се започва със „здрасти“. Това го правя. После знам, че трябва да кажеш нещо от рода на „какъв хубав ден“. И това го казвам, ако денят е хубав. Ами ако вали или е студено, тогава какво се казва? Ами след това? Как продължаваш след бюлетина за времето? То много неща можеш да кажеш, но какво ще иска да чуе едно хубаво момиче? Това е пълна загадка за мен. Дали ще се интересува например, че предишната нощ е имало земетресение в Пакистан? Което всъщност е много важно. Или ще предпочита да говорим за филми, за козметика. Да, ама аз не употребявам козметика, какво мога да й кажа? Толкова много неща знам и мога да й кажа, но в такива случаи обикновено главата ми се изпразва и аз мълча. Хубавите момичета ме мразят, Лия.
— Не, не те мразят. Те просто не те разбират. Кажи им как се чувстваш, кажи на мис Хартли, тя ще те разбере.
— Сега? Веднага ли?
— Не, недей да бъдеш толкова припрян. Изчакай да му дойде времето — посъветва го Лия.
— Не мога — оплака се Джон Хардин. — Като че никога не му идва времето.
На следващия ден заведох Лия на остров Орион, за да види къщата, която Джон Хардин си бе построил сред клоните на един двестагодишен дъб, надвесен над малко заливче, дето се пълнеше само при прилив. Тъй като беше много сръчен и разполагаше с много свободно време, бе успял да си направи пет отделни стаи и една открита веранда. Цялата къща бе изградена от небоядисан чам. В архитектурата й имаше нещо ексцентрично и в същото време очарователно. Спрях под нея, натиснах клаксона и след миг Джон Хардин се появи и ни спусна една дървена стълба. Озовахме се в малка спалня с хамак и библиотека, пълна с издания с меки корици. Отвсякъде духаше и къщата беше неизползваема през зимата, то и без това студените месеци обикновено съвпадаха с неговите кризи и той ги прекарваше в психиатрията на Бул Стрийт. Преминахме в следващата стая.
— Това е стаята за гости. Още никого не съм канил, но когато това стане, гостите ми ще спят тук. Лия, ти винаги си добре дошла.
— Благодаря ти, Джон Хардин. Толкова си мил.
— Но за останалите от семейството къщата е абсолютно забранена. Джак, само да съм те видял да се навърташ наоколо!
— Не бих посмял — отвърнах аз. Обзе ме тревожното усещане на клаустрофобията, докато преминавах от едно миниатюрно помещение в друго. Струваше ми се, че всичко се олюлява под краката ми. Чувствах се като закотвена яхта през ветровит следобед. Джон Хардин бе украсил стените на всекидневната си с рисунки на негови приятели — пациенти от психиатрията. Приличаха на пощенски марки от страна, където кошмарите са единствената атракция за туристи. Някакъв нов жанр изкуство, в който отчаянието бе изопачило всички форми и образи.
