„Навремето бях семинарист в Берлин — обърна се той към мен. — Кажи ми, кой ангел се явява на Дева Мария, за да й каже, че тя ще бъде майката Божия?“ — ухили се есесовецът на двете сестри и ме погледна изпитателно.
„Архангел Гавриил се явява на Девата“ — отговорих и видях как сестра Паулина се усмихва зад гърба му.
„И как се нарича това събитие в католическия свят?“
„Благовещение, хер“ — отвърнах.
После ме изпита на всички молитви, за които се сети, и аз му ги изрецитирах дума по дума. След това ме накара да му изредя дванайсетте апостоли на Христос, но аз успях да кажа само единайсет. Изпях му един черковен химн на латински, казах му една молитва на разкаяние и думите, с които се влиза в изповедалнята. Толкова добре се справих, че изпитът ми достави удоволствие. Той някак успя да ме подлъже и започнах да се чувствам по-сигурна... по-уверена. Уж стана по-приветлив, очите му — по-приятелски, и аз почти забравих, че е германец и есесовец. Съсредоточих се изцяло върху въпросите, които не бяха лесни дори за момиче, откърмено в католическата вяра. След което най-ненадейно ме попита:
„Какво работи баща ти?“ — Дори не обърнах внимание, че зададе въпроса си на идиш и без да се замисля, му отвърнах.
„Равин.“
Зад него видях как сестра Регина се прекръсти, а Паулина остана на мястото си като истукана. Не извади ръце от ръкавите си, само лицето й стана бяло като платно. Германецът се усмихна доволно. Най-накрая бе успял да ме надхитри. Разбрах, че съм издала не само себе си, но и всички сестри от манастира и сега ни чака смърт.
„Не сме знаели, че това момиче е еврейче“ — обади се сестра Регина.
„Много добре сте знаели, сестро — отвърна й есесовецът. — То се вижда, щом я погледнеш. Евреите лесно се разпознават и дори маска не може да ги скрие.“
„Тук я доведе един праведен католик — продължи сестра Регина. — Каза, че родителите й са загинали.“
„Днес следобед една сестра дойде в щаба на СС и ви издаде. Освен това ми каза, че в камбанарията на тази църква има скрит предавател на къси вълни, който се използва от полското съпротивително движение. Това вярно ли е? И този път не ме лъжете.“
„Вярно е. Ние сме калугерки, но преди всичко сме монахини“ — отвърна Регина.
Германецът взе брадичката ми в шепа и повдигна главата ми така, че да го погледна в очите.
„Нагледал съм се на умиращи евреи — каза той. — Това вече не ми прави никакво впечатление. Мога да понеса гледката и на един жив. До утре предавателят да го няма, ясно ли е? — каза мъжът. — Сестрата, която ви предаде, се казва Магдалена. Тя ми каза за еврейчето и за предавателя.“
„Предавателят ще го махнем — каза Регина. — Но може ли да задържим Рут? тя прие католическата вяра и според нас ще стане добра калугерка.“
„Аз съм добър войник, но по-добър германец — каза есесовецът на тръгване. — Молете се за мен, сестри.“
„Ще се молим“ — обеща му сестра Регина.
„Моли се за мен, еврейче“ — каза ми той и неочаквано се усмихна.
„Разбира се“ — отвърнах.
Заслушахме се в отдалечаващите се по коридора стъпки и дълго време не си казахме нищо. Страхът ни беше смълчал.
„Какво ще правим със сестра Магдалена?“ — попита сестра Паулина.
„Малко усамотяване ще й се отрази добре.“
„Ами ако успее да се добере до друг германски офицер и отново му разкаже същите неща?“ — обади се Паулина, но Регина вдигна ръка и я прекъсна.
„Утре сутрин няма да разполагаме с предавател. Хората трябва да бъдат предупредени.“
„А ти — обърна се сестра Паулина към мен, — ти трябва да забравиш, че знаеш идиш.“
„Сестра Паулина, съжалявам, че не успях да изброя всичките дванайсет апостоли“ — рекох аз.
„Забрави Юда — припомни ми Паулина, — него Магдалена никога не би го забравила.“
Но полската съпротива вече упорито търсеше малко еврейско момиче с моето име, чиято майка навремето е живяла в украинския град Кироницка, а после се е прехвърлила в Полша. След два месеца една нощ в манастира пристигна висок мъж и взе да ме разпитва за моето минало. Каза ми, че някакъв американски евреин на име Русов е платил огромна сума пари, за да ме изведат от страната. Отвърнах му, че нямам роднини в Америка. Но Паулина ме смушка да мълча, защото този Русов познавал много американски политици и значи бил важна клечка, щом е успял да стигне чак до опустошената от войната Полша. Тя взе писмото, което мъжът носеше, прочете го и извика с престорена изненада: „Но това е твоят чичо Макс! Слава тебе, Господи! Той е брат на баща ти.“ А на гърба на плика беше изписан адресът: „Макс Русов, Уотърфорд, Южна Каролина.“ Дотогава никога не бях чувала за тази Южна Каролина.
