Лия заспа, а аз излязох от стаята й на пръсти. Долу Джордж Фокс свиреше и отпиваше от чаша коняк с изражението на човек, зареян в спомените си. Дори в собствената си къща той имаше изтощения унил вид на паднал ангел. Приближих се и той скочи уплашено — за него всеки непознат беше преоблечен есесовец. Щеше ми се да кажа нещо мило на своя тъст, но замръзнах на мястото си безмълвен.
— Джак, пребледнял си — каза най-сетне Джордж. — Изпий един коняк с мен.
— Рут е изгубила цялото си семейство. Винаги съм го знаел, но не в подробности.
— Историята, която току-що си чул — продължи Джордж и ме погледна право в очите. — Рут смята, че тя е виновна за смъртта на Шайла. Но аз не съм съгласен с нея.
— Защо?
— Защото според мен онова, което се случи с мен в Европа, уби Шайла. А аз никога не съм разказвал собствената си история на никого, Джак. Никой не знае какво се случи с мен, защото винаги съм си мислел, че който я чуе, повече никога няма да намери покой. Знаеш ли какво научих, Джак? Научих, че една неразказана история може да те убие. Може би Шайла умря от онова, което не й казах, а не от разказа на Рут. Дълго време смятах, че мълчанието е най-добрата стратегия за онова, което преживях. Смятах, че моите отрови, омрази и срам ще потекат от мен и ще отровят всичко, което обичам.
— Мрак — казах аз. — Това е думата, за която се сещам, щом чуя твоето име.
— Искаш ли да ти разкажа какво съм преживял, Джак? — попита Джордж Фокс с очи, зареяни към реката и звездите. — Би ли ме изслушал? Не тази вечер, но някой друг път.
— Не — отвърнах аз. — Нямам нужда да зная това. Историята на Рут ми стига.
— Но аз наистина държа да я разкажа точно на теб — настоя той. — Аз никога не съм те харесвал, Джак, както и ти мен. Това е най-истинското нещо, което ни свързва. Така ли е?
— Така е.
— Но ти отглеждаш Лия като еврейка. Това ме изненадва.
— Просто изпълнявам това, което обещах на Шайла.
— Но Шайла е мъртва.
— За мен тя е достатъчно жива, за да спазя обещанието си — отвърнах.
— Ще дойдеш ли някой ден да ти разкажа? — попита Джордж и добави една думичка, която никога преди не го бях чувал да казва. — Моля те!
През 1964-та бащата на Джордан, вече полковник, бе изпратен със свръхсекретна мисия някъде отвъд океана в страна, наречена Виетнам. По онова време никой от нас не беше чувал за Виетнам.
Селистайн Елиот се премести да живее на три преки от нашата къща и на една от къщите на Кейпърс и Майк. Това лято бяхме неразделни.
След като отмина бейзболният сезон, нашите се преместиха в „рибарския стан“, тоест в югозападния край на остров Орион, където щяха да изкарат цялото лято.
Още през първата седмица натоварихме моторницата на Мидълтън с допълнителни тенекии гориво, избрахме един прекрасен ден и прогноза за времето, която предвещаваше само ясно небе, дадохме газ до дупка и отпрашихме към прословутия гълфстрийм. По-старите рибари говореха за него с почтително приглушени гласове, наричаха го голямата тайна, тъмносинята река, родена на Юг, която носеше по течението си топлина, марлини и китове, отвеждайки ги на север към Англия. Там водите бяха сребристи или кобалтовосини и рибите тежаха колкото автомобили. Всички рибари, които се завръщаха от гълфстрийма, разказваха невероятни истории за силата на големите океански риби, примамени да излязат от дълбините на своите убежища.
Мина цял час, преди да излезем в открито море. На никого не бяхме казали за намерението си, защото никой възрастен нямаше да ни пусне толкова надалеч с толкова малка лодка. Преди изгрев слънце вече бяхме задминали последната шамандура. Морето беше като езеро, когато първите лъчи го озариха, а носът на нашата моторница сочеше право към Африка. Усетихме тръпката на авантюриста, сякаш наистина бяхме поели към Камерун или Брега на слоновата кост. Бяхме предварително натъпкали хладилното отделение с храна и пиене поне за два дни. Движехме се почти с двайсет възела, отдалечавайки се все повече и повече от сушата.
— Само да ме знае къде съм, мама ще ми скъса еврейския задник от бой — рече Майк, като обходи с поглед хоризонта и не зърна нищо друго, освен ширналата се навред вода. — Тя си мисли, че ловя раци за вечеря, както й казах.
— Трябваше да вземем една радиостанция — обади се Джордан.
— Морските вълци нямат нужда от радиостанции — отвърна му Кейпърс, като не откъсваше поглед от компаса и носа на лодката, който трябваше да сочи на изток. — Родени сме в тинята на мочурищата с хриле и плавници. Гълфстриймът е наш — с лодка или без лодка.
— Нямаме нужда от радиостанция, калифорниецо — подразних го и аз, — защото мъжките ни топки са корави като автомобилни гуми.
— Само дето мозъците ви са меки и малки като на домашна муха — каза Джордан и огледа притихналата вода. — Добре, че днес морето е в гальовно настроение. В Тихия океан никой не би помислил и малкото си пръстче да потопи без радиостанция.
— На „Мейфлауър“ да не би да са имали радиостанция — каза Кейпърс. — Не се бойте, големият моряк е с вас.
— Никой не знае, че сме в открито море — рече Джордан.
