Минаха още няколко месеца. Дойде време да тръгвам и тогава имаше служба в чест на моето заминаване — голяма литургия. През нощта на тази голяма литургия отидох при Мадоната и си прибрах ушитата от мама рокля. Много скоро, пак през нощта, високият поляк дойде да ме вземе. Бях напълно готова — сестрите и другите послушници станаха да ме изпратят. Носех съвсем малко багаж. Вече бях сложила една златна монета под възглавницата на сестра Паулина. Прегърнах Регина и другите калугерки. Сбогувах се и с послушниците. Те всички бяха добри момичета, но аз почти не ги познавах. След войната научих защо. Около осемдесет процента от тях били еврейчета като мен, ала заради общата безопасност калугерките решили, че ще е по-добре да не знаем нищо една за друга.
На сбогуване Паулина ме нарече „сестро“. Аз й казах, че я обичам, прекрачих прага на моето убежище и тръгнах след високия поляк.
В продължение на много дни пътувахме инкогнито, докато една нощ се озовах на рибарски кораб. Скриха ме под палубата. Преди да ме остави на произвола на съдбата, полякът ме целуна по двете бузи и ми пожела късмет в Америка. Така и не научих името на този човек, защото в онези времена всяка информация криеше опасност. На сбогуване той ми извика нещо, което никога няма да забравя. Извика: „Да живее свободна Полша.“
Макс Русов и неговото добро семейство ме бяха измъкнали от ръцете на врага. След известно време стъпих на брега в тази Южна Каролина, за която не бях чувала, и ето че стотици непознати ме чакаха на пристанището. Един от тях пристъпи напред. Той беше Макс Русов, на когото викаха Великия евреин. Зад него стоеше жена му Естер. Хора, които никога не са ме виждали, се хвърлиха да ме прегръщат. Хората, които не бяха моя кръв, ме отгледаха като родна дъщеря. Тези, които нищо не ми дължаха, ми върнаха живота. Минах без татуировки, без концентрационни лагери. От тази преживелица аз не излязох огорчена като съпруга си. Напротив, продължих да вярвам, че в света има много добри хора и като малко еврейско момиче аз имах късмета да попадна именно на тях, и то посред ужаса на една война. Това е всичко. Нямам какво повече да ти кажа. Този разказ ми костваше много. Но това се случи с мен. Всяка една дума е истина, такава, каквато си я спомням.
Последва мълчание.
— Когато пристигна в Америка, коя рокля носеше? Онази от майка ти ли? — попитах я след малко.
— Не — отвърна Рут. — Тя ми беше отесняла. Но я бях взела със себе си — за късмет.
— Къде е сега?
— В едно чекмедже до леглото ми — отвърна ми Рут.
— Бяха ли ти останали монети, когато пристигна в Америка? Или ги беше раздала?
— Бяха ми останали три. Само три. Когато за пръв път облякох роклята си, тя беше много тежка, но когато пристигнах в Америка, беше поолекнала — рече тя.
— Огърлицата на Шайла... — попитах.
Рут се пресегна към златната верижка на шията си и ми показа огърлицата си, която заблестя на светлината. Беше направена от една от петрублевите монети.
— Никога не я свалям. Никога — каза Рут.
— И Шайла никога не сваляше своята — казах. — Освен накрая.
— Третата я носи дъщеря ми Марта. Тя също никога не я сваля от шията си.
— Мадоната с монетите, така ли? — попитах.
— Да, статуята на Дева Мария в църквата — рече Рут. — Сгреших, като казах на Шайла, че според мен тя ме е избавила. Но аз си го мисля и до ден-днешен. И досега се моля на онази Мадона, която ми пазеше монетите. Казах на Шайла, че тогава Божията майка се смили над мен. Все си мислех, че като ме е видяла, аз съм й напомнила за самата нея като младо момиче.
— И това ли е Мадоната, която се явяваше на Шайла? — попитах. — Жената, която виждаше в своите халюцинации?
— Така мисля, Джак — рече Рут. — Ако не бях разказала на Шайла тази история, може би дъщеря ми щеше да е сред живите днес. Колко време мина оттогава, а аз не преставам да се чувствам като убийца на детето си. Съсипах я, като й разказах тази моя история.
— Не мисля, че е така — отвърнах. — Историята е много хубава.
— Как така хубава? Не разбирам.
— Би било прекрасно, ако Дева Мария можеше да се яви пред Шайла след целия ужас на войната, нали така, Рут? Еврейската майка на християнския бог се извинява за всичко, което е трябвало да преживеят родителите на едно еврейче по време на войната. Би било красив жест от страна на Божията майка.
— Само дето такива неща не се случват — рече Рут.
— Толкоз по-зле — отвърнах. — А би трябвало.
— Джак, мъжът ми иска да говори с теб.
— За същото ли?
— Не ми е казал.
Същата вечер след концерта останахме да вечеряме с Рут и Джордж, след което Лия реши да преспи у тях, защото вече бе късно и тя се чувстваше уморена. Качих се с нея да й почета и след малко от първия етаж се разнесе симфония „Юпитер“ на Моцарт.
