— Казах му вчера — отвърна Тий. — Но и той се изсмя, особено като чу, че страда от левкемия. Помисли си, че се майтапя. Внимавай с Джон Хардин. Станал е много избухлив. Засяга се от всичко.
— Благодаря за предупреждението — казах и в същия миг зърнах Дюпре и Далас в дъното на коридора.
— Няма промяна, нали? — попита Далас и тежко се отпусна на канапето. — Тий, беше ли вътре да я видиш?
Тий поклати глава.
— Моята сила е в изчакването. Аз винаги стоя отвън. А когато вие се скапете, тогава ще дойде и моят ред. Гибралтарската скала Тий ще ви изправи на крака и пак ще ви засили по пистата на живота. Не, още не съм влизал при нея. Мисълта, че мама умира, ми стига. Предпочитам да стоя настрана от истинската гледка.
— Звучи убедително — отсече Дюпре и тръгна към вратата на реанимацията. — Между другото, Джак, нека те предупредя. Джон Хардин е напуснал къщата си на острова и е тръгнал насам. Татко също трябва да излезе от изтрезвителя всеки момент.
— Като картина на Норман Рокуел — казах.
— Джак, забравих да ти кажа — обади се Далас. — Животът в Уотърфорд продължава да бъде интересен. Шибан, но интересен.
— Като лош филм — добави Тий. — Отвратителен сценарий. Гнусен терен. Слаби актьори. Кофти режисьори. Иначе мелодрама и половина — да се удавиш в сълзи и сополи.
Джим Питс, нашият втори баща, се появи откъм коридора. Походката му бе като на военен, дори прекалено енергична за човек, който накуцва с десния крак. Вдигна ръка, за да спре Дюпре, който се канеше да влезе в стаята на мама, давайки му знак, че иска първо да говори с нас. Мразех доктор Питс само защото се бе оженил за моята майка, въпреки че когато в Рим получих писмото й с новината, че напуска баща ми, истински се зарадвах. Виждаше се, че никак не се смущава в присъствието на нейните синове. Състоянието на мама ни бе обединило принудително в съюз, който никой от нас не желаеше. Той беше умерен благодушен човек, който внимателно обмисляше изреченията си. Когато беше нервен, се появяваше едно леко заекване, причинявайки още по-голямо задръстване в потока от думи.
— Бях при баща ви — започна той, — за да му дам пълен отчет за състоянието на Луси. Въпреки че майка ви не желае да го вижда, самият факт, че тя е в кома, променя нещата. Направих това, защото смятам, че така е редно. Помолих го тази сутрин да дойде да я види.
— Много мило от твоя страна, докторе — казах.
— Дори прекалено мило — обади се Тий. — Такава любезност ме прави ужасно подозрителен. Чуя ли за такова нещо, вдигам гарда.
— Никога не съм имал собствени деца... — започна доктор Питс.
— Нищо не си загубил — рече Далас.
— Искам да кажа, ако мога да направя нещо за вас, момчета... С удоволствие ще се съобразя с вашите желания. Ако ви притеснявам с нещо или ако искате да си говорите насаме, винаги мога да изляза и да изпуша една цигара отвън. Много добре разбирам, че в такъв един момент аз се явявам натрапник във вашите очи.
— Ти ли? — учуди се Тий. — Натрапник? Почакай да ни видиш в компанията на родния ни баща и тогава говори.
— Ние сигурно те притесняваме, докторе — рече Далас. — Но това не е лично отношение към теб. Братята Маккол имат способността да притесняват всекиго.
— Говори само за себе си — каза Тий.
— Ти винаги си бил мил с майка ни и ние оценяваме това, докторе — обади се Дюпре.
— А сега отивам да видя как е моята възлюбена — каза доктор Питс и тръгна към интензивното.
— Готин е — заключи Дюпре.
— Възможно, ако ти харесват тоя тип мъже — отвърна Далас. — На мен ми се струва много тъп. Не е мъж на място. Къде са му топките? Лигльо! Няма живот в него, няма хъс.
— Лично аз предпочитам мама да е омъжена за лигльо без топки — каза Тий.
— След живота с татко повече за хъс да не чувам — казах аз.
— Нито за мъж на място — каза Дюпре. — За мен най-хубавият ден е онзи, в който не се случва нищо особено, когато не изпускам нервите си и не се ядосвам на шефа си. Бих искал температурата винаги да бъде трийсет градуса, небето — ясно и колата ми винаги да пали. Бих искал завинаги да остана на тази възраст, никога да не се разболявам и през цялата година да се играе бейзбол. Мразя изненадите. Обожавам тъпия, обикновен, шаблонен, рутинен, установен ред. Всичко повтарящо се е балсам за душата ми.
— Говориш като наркоман — каза му Далас.
— Говори точно като теб — обади се Тий. — Ти си юрист, изметът на този свят. Искаш на теб да ти е спокойно, ама всичко останало да гърми и трещи. Ако триста души загинат в пламъците на катастрофирал самолет в Атланта, това означава, че същата нощ триста адвокати ще заспят щастливо, защото ще знаят, че ги чака по един тлъст чек.
— С това изхранвам семейството си — ухили му се Далас.
— С човешко страдание изхранваш семейството си — поправи го Тий.
— О, стига празни приказки — сряза го Далас. — Какъв е този прекрасен звук?
— Сирена — отвърна Дюпре. — За Далас сирената е като Моцарт.
— Това е Страшният съд, който идва за татко — каза Далас и никой от нас не видя баща ни, който бе цъфнал в коридора с класическата си, олюляваща се походка.
Когато влезе в чакалнята, веднага разбрахме, че е пил.
