— Откъде е намерил пиене толкова рано сутринта? — попита Дюпре. — Сигурно си е заровил бутилки из целия град и като куче си ги разравя, когато му се допие.
— О, ти не знаеш какво щастие е да си негов съдружник — рече Далас. — Веднъж намерих една половинка в книга, специално издълбана за целта. Друга — в казанчето на дамската тоалетна на долния етаж. Трета — във водосточната тръба под прозореца на кантората му. Ако се плащаше за криене на вещи, той щеше да бъде милионер.
Докато татко влизаше в чакалнята, опитах се да го погледна с други очи, не с очите на момчето, което израсна, срамувайки се, че баща му е градският алкохолик. Той все още полагаше усилие да се движи с достойнство и все още притежаваше онази странна красота, с помощта на която някои мъже остаряват, без да губят чара си. Гъстата му коса бе така прошарена, че имаше цвета на потъмняло от времето сребро. Тялото му бе омекнало — отпуснато там, където това става най-често, но веднага се виждаше, че някога е бил снажен мъж. Исках да чуя гласа му — онзи чудесен баритон, който придаваше тежест на всяка произнесена от него дума. Кръвясалите му очи ни фиксираха. Гледаше втренчено, сякаш очакваше някой да го представи на компанията от непознати. Неговият отдавна усъвършенстван номер в живота беше да създава трудности.
— Сигурно си мислиш, че съм поръчал военна музика за твоето тържествено връщане у дома — каза баща ми, съдията Джонсън Хагъд Маккол.
— Аз също се радвам да те видя, татко — отвърнах.
— Не ме гледай така! — изкомандва баща ми. — Не ми е притрябвало съжалението ти.
— Исусе Христе! — промълви Тий.
— Татко, кажи „добре дошъл“ на Джак — предложи Дюпре. — Покажи добрите си обноски.
— Добре дошъл, Джак — провлачи баща ми и направи гримаса на отвращение. — Радвам се, че се върна, Джак. Благодаря ти, че не се обади, че не намери време и два реда да драснеш.
— На няколко пъти се обадих по телефона, татко — казах. — Но трудно се води разговор с някой, който се е нацепил здраво.
— Да не би да намекваш, че имам проблем с пиенето? — каза съдията, изпъчи гърди и отметна назад главата си.
— Възмутително! — подхвърли Тий.
— Все едно да кажеш, че Ной е имал проблем с лошото време, нали, папа? — обади се Далас.
— Изпий едно кафе — предложи му Дюпре. — Не е зле малко да поизтрезнееш, преди да влезеш при мама.
Баща ми ме изгледа, после седна на един стол или по-скоро падна в него.
— Предполагам, вече си разбрал, че майка ти ме напусна заради по-млад мъж — обърна се той към мен.
— Докторът е цяла година по-млад от тук седящия ни баща — каза Далас.
— Нямам нужда от редакционните ти коментари, Далас — каза съдията. — Просто уточнявам фактите. Неговите пари я заслепиха. Майка ви винаги е имала слабост към материални неща и нечестно спечелени авоари.
— Авоари ли? — попита Тий. — Мама обичала авоари? Аз дори не знам какво значи това.
— Точно затова преподаваш в общинско училище, и то в щат, който се нарежда на последно място по образование в тази страна — отвърна му съдията. — Доколкото разбирам, просто са ти разрешили да обучаваш сродни души, тоест други идиоти.
— Не се ли радваш, че татко отново е започнал да пие? — попита Дюпре, опитвайки се да отклони вниманието му от Тий. — Винаги съм го чувствал най-близък, когато е в делириум тременс.
— Не съм пиян — отсече съдията, — а съм на лекарства. Имам възпаление на вътрешното ухо и от лекарствата ми е нарушено равновесието.
— Трябва да е някакво страхотно възпаление — обади се Тий. — Държи те повече от трийсет години.
— Вие всички сте в съюз с майка си срещу мен — каза съдията и затвори очи.
— Това поне си разбрал — рече Тий.
— Боже, помогни ми да издържа хленча на тази глутница малодушни псета — помоли се съдията.
— Тий веднага се разлая, а Дюпре се обърна към мен:
— Аз, малодушно псе?
— Стегни се, татко — рече Далас. — Недей да ни излагаш пред доктор Питс. Нали той те покани да дойдеш.
— Той разби моя дом — каза съдията. — Няма сила в света, която да ме откъсне от ложето на моята съпруга, когато й предстои среща със Създателя. Боя се, че Бог ще се отнесе много сурово с мис Луси. Нашият всеблаг Господ е строг с жени, напуснали клетите си съпрузи в тежък момент. Помнете думите ми.
— В тежък момент ли? — попита Тий.
— Възпаление на ухото — опита се да му подскаже Дюпре.
— Тя не е вече твоя съпруга — каза Далас, приближи се до татко и махна с ръка пърхота от измачкания му костюм. — Трябва да ти го напомня, преди да влезеш при нея.
— Реши да се разведем само защото влезе в критическата — рече съдията повече на себе си, отколкото на нас. — Да, такива неща се срещат по-често, отколкото си мислите. Обикновено се случва с жените, когато ги удари критическата.
— Татко, сега се стегни — каза Дюпре и му поднесе горещо кафе в картонена чаша. — Тепърва ще имаме нужда от теб.
— Къде е Джон Хардин? — попита съдията. — Той единствен в това семейство остана верен на баща си. През всичките тези години той и само той продължава да ме обича и да ме уважава. Можете ли да повярвате?
— Трудно — каза Дюпре.
— Трудно ни е да го преглътнем.
