— Джак — обърна се към мен баща ми, — къщата е празна и аз я предоставям изцяло на твое разположение. Можеш да се настаниш при мен.
— Вече го направих, татко — отвърнах. — Снощи спах там.
— А къде бях аз? — попита той и аз зърнах ужаса в очите му, докато се опитваше да си спомни.
— Изтрезняваше — обади се Далас. — В твоето временно жилище в щатския затвор.
— Тогава тази вечер ще поговорим — каза ми съдията. — както едно време. Вие, момчета, също елате. Ще метнем нещо на скарата в задния двор, също като едно време, когато бяхте малки.
— Много мило, татко — каза Дюпре. — Благодаря за поканата.
— Страхотна идея — съгласи се Тий.
— Кажи им, Джак — продължи татко и очите му светнаха. — Кажи им какъв бях на младини. Щом изляза на улицата, и всички отстъпваха встрани, правеха ми път от уважение. Тогава бях състоятелен човек, с когото всички се съобразяват, нали, Джак? Кажи им какво разправяха хората за мен. Момчетата са по-малки, те сигурно не помнят.
— Разправяха, че си най-добрият юрист в целия щат — издекламирах аз. — Най-убедителният адвокат, който някога се е изправял пред съдебни заседатели. Най-справедливият.
— И всичко се изпари. Добрата репутация бързо рухва. Особено моята. Още не й бях усетил вкуса, и тя се стопи. Но схватката не беше честна... бях изненадан откъм гърба. Устроиха ми засада. Кажи им, Джак. Ти се гордееше, че си мой син, нали?
— Това е най-голямата гордост в моя живот, татко — казах аз и това бе самата истина.
— Джак, тази година на три пъти отказвам пиенето — каза съдията. — Но животът все ме ранява на най-слабите ми места. Точно там, където най-много ми трябва надежда. Тази работа с Луси. С моята Луси.
— Вече не е твоя — прекъсна го Далас. — Набий си го в главата, преди доктор Питс да те заведе при мама.
Тий се бе загледал през прозореца, следеше нещо напрегнато, когато доктор Питс излезе от интензивното отделение и се отправи към баща ми. Доловихме пронизителния вой на моторница, която се носеше с голяма скорост по реката.
— Никаква промяна — уведоми ни доктор Питс, после се обърна към баща ми. — Благодаря ви, че дойдохте, ваша светлост. Лекуващият доктор каза, че следващите ден-два са критични. Ако ги преживее, тогава според него вече има шанс да се пребори с болестта.
— Давай, мамо — изкрещя Тий през прозореца. — Хайде, момиче, покажи им на какво си способна!
— Намираш се в болница — скастри го Далас, — а не в спортен клуб!
— Добре, че ми напомни, братле — отвърна му Тий. — Но според мен голямото меле сега започва. Няма да ни се размине. Джон Хардин е долу, завързва си моторницата на пристана под нас.
— Господи, помогни ни! — рече Далас.
— Сега по-зле ли е от преди? — попитах Дюпре.
— По-зле отвсякога — отвърна Дюпре. — Станал е доста опасен. Лесно пламва.
— А сега, дами и господа, имам удоволствието да ви представя на живо лудориите на лудостта — заяви Далас на висок глас.
— Не ми стигат лудориите на смъртта, после на алкохолизма, а сега... — процеди Тий през зъби.
— Спокойно, Тий — сръга го Дюпре. — Овладей се, не му давай да те спипа нервен.
— Аз не съм нервен — отвърна му Тий. — Уплашен съм до смърт.
— Този месец мина без инжекция — поясни Дюпре — и затова е зле. Иначе, като му вкарат дозата, се чувства окей.
На прозореца се почука и Джон Хардин направи знак на Тий да му отвори. В отговор Тий му направи знак да заобиколи и да влезе през вратата, на което Джон Хардин отговори, като избра една тухла от бордюра на близката цветна градина. Точно преди да я хвърли, Тий бързо отвори прозореца, Джон Хардин се прекачи с котешка пъргавина и цъфна в чакалнята.
— Джон Хардин, ти чувал ли си някога за врати? — попита го Далас.
— Да, чувал съм — отвърна най-малкият ми брат. — Но ги мразя.
Очите му обиколиха стаята и се спряха върху мен.
— Мистър Пица — каза той.
— Здрасти, Джон Хардин. Точно така, аз все още живея в Италия.
— Преди време погледнах на картата къде е Италия — рече той. — Не е дори близо до Америка. Какъв е смисълът да живееш в страна, която не е дори близо до Америка?
— Хората са различни — казах. — Затова добрите универсални магазини предлагат асортимент за най-малко трийсет различни вкуса.
— На мен ми стига вкусът на Южна Каролина — каза той.
— Джон Хардин, хубаво е, че Джак е отново при нас, нали? — обади се Дюпре.
— Ти говори за себе си — отвърна му Джон Хардин. — Как е мама?
— Зле — рече Далас. — Много зле.
— Какво искаш да кажеш с това „много зле“, а, Далас? — попита Джон Хардин.
— Ами че се чувства страхотно — поправи се Далас. — Чакаме я да се върне от сутрешното си бягане.
— По-спокойно, братле — каза Тий. — Ела да ти купя едно кафе.
— Кофеинът ме влудява — отвърна му Джон Хардин. — А не е ли по-добре да посрещнем нашия герой с дълбок поклон? — подхвърли той по мой адрес.
— Изчакай ден-два — отвърнах му. — Закъде си се разбързал.
— Дори не знаех, че си заминал — каза най-малкият ми брат и отиде да седне колкото е възможно по-далеч от мен. Запали първата си цигара и започна да пуши с най-сериозен вид.
— Чувал ли си за рак на белите дробове? — попита го Дюпре.
