— Ще дойда с теб — каза Тий на Джон Хардин — Двамата с Дюпре ще отидем да ти направят инжекцията.
— Единственото нещо, което ще ми помогне, е всички вие да се разболеете от рак, а мама да оздравее и да изляза оттук заедно с нея.
— Моля те, Джон Хардин! — Дюпре стана и предпазливо се приближи до него. — Всички знаем как ще свърши това. Ще се почувстваш объркан и ще направиш някоя глупост. Без да искаш, дори няма да съзнаваш, че я вършиш. Всичко зависи от теб. Или инжекцията, или ченгетата ще пуснат заповед за издирването ти.
— Ако имах нужда от предсказания, щях да отида да обядвам в някой китайски ресторант — изкрещя му Джон Хардин. — Искаш да се надупча, за да служа за прикритие. Така ли е? Ти знаеш, че в момента убиват мама. Пускат отрова в кръвоносната й система. Това ще разруши черния й дроб, бъбреците й, всичко. Разбирате ли нещо от наука, а, задници? Някой от вас случайно да е внимавал в час по химия при мистър Нан? Мама няма да излезе жива от онази стая. Няма, няма, ще видите.
— Само това ни липсва сега — въздъхна Далас. — Оптимист край смъртното ложе.
— От всички братя аз съм най-готиният — каза Джон Хардин. — Така твърдеше мама, не аз. Аз само ви съобщавам факта. Тя ми е казвала, че съм нейният любимец. Избраникът от цялото котило.
— Ти си просто най-малкият — казах. — Затова винаги те е обичала най-много.
Джон Хардин отиде бързо до прозореца и изскочи навън. Загледахме се след него. Изтича до лодката, запали мотора и запраши към главния ръкав, който водеше извън града.
— Има още да чакаме — обади се съдията, — но това ще ни сближи като семейство.
— Вече усещам благотворния ефект — каза Далас, загледан в далечината, където още се виждаше моторницата на Джон Хардин.
Късно същия следобед дойде ред и за моето петнайсетминутно дежурство край леглото на мама. Държах ръката й, целувах бузите й и тихичко й разказвах за нейната внучка. Освен това й казах, че както и да съди човек, лицето й е все още красиво, макар да знаех колко мрази да я зяпат, когато е без грим и прическа. От очите й като лъчи излизаха фини бръчици и прорязваха нежната й кожа. Подобна мрежа от тънки линийки се бе образувала в двата края на устните й, но челото й бе гладко като на дете. В този град мама бе използвала красотата си вместо бръснач; това бе нейното единствено оръжие в лишения й от късмет живот. В Уотърфорд имаше и по-красиви жени, но тя беше най-чувствената или може би най-демонстративно сексапилната. Никога не съм виждал по-сексапилна жена от моята майка и доколкото си спомням, мъжете вечно се тълпяха край нея на тумби. Фигурата й все още бе добре оформена и в същото време слаба, с което възбуждаше завистта на връстничките си и възхищението на синовете си. Краката й, с които тя много се гордееше, бяха наистина красиви, а глезените й — изваяни с контурите на самото съвършенство. „Майка ти е парче и половина — не скриваше възхищението си съдията. — Парче и половина.“
Погледнах сребристата торба, от която отровата капеше във вените на мама. Имаше цвят на изворна вода или скъп джин и аз веднага си представих сражението на злокачествените левкоцити, окопали се в подстъпите на кръвоносната й система. В стаята витаеше парливата миризма на развала и аз отново се сетих за вероятността Луси да бъде убита от химиотерапията, която бе толкова голяма, колкото и да умре от левкемия.
След моите петнайсет минути ме смени Дюпре и тогава забелязах, че инстинктивно се подчинявахме на вътрешната хронология, като се редувахме по възраст — от най-големия до най-малкия.
Едва издържах натежалите погледи на братята си, когато се върнах в чакалнята. Моето изгнаничество бе променило отношението им към мен. Усещах болезненото им любопитство. Водех живот, за който нищо не знаеха, и имах дете, което никой от тях нямаше да познае, ако тоз миг влезеше в стаята. Пишех книги и статии за места, които не бяха виждали, за храни, които не бяха вкусвали, за хора, говорещи езици, които не бяха и чували. Обличах се различно от тях и те се чувстваха неловко в мое присъствие, както и аз в тяхно. В известен смисъл ние всички имахме усещането, че сме премерени, отхвърлени и забравени. Според тях моята вина се състоеше в това, че чрез самото си отсъствие бях обявил Юга за нездравословно място, където отказвах да отгледам и възпитам дъщеря си.
Непрекъснато пристигаха цветя за Луси, но тъй като бе забранено да ги внасяме в интензивното, ние с братята ми се пръснахме из болницата и започнахме да раздаваме букети на пациенти и сестри. Джанис, съпругата на Далас, се появи с двете им деца и тогава забелязах как малките Джими и Майкъл ме гледаха с подозрение, докато доверчиво се катереха по скутовете на другите братя.
— Така ти се пада, скитнико — каза Далас и двамата се изсмяхме.
