„Богохулник! Убийството не е молитва“ — рекъл равинът.
„Съжалявам, рави. Аз съм неук човек.“
И така, Макс Русов напуснал Кироницка и поел на дълго и опасно пътуване към полската граница, а оттам си запазил място в товарен кораб, който трябвало да отплава за Америка. По време на плаването в претъпканата трета класа Макс се запознал с Мойше Цукерман, учител по чужди езици от Краков. И този Цукерман дал първите уроци по английски на Макс, който на свой ред го учудил със своята възприемчивост.
Нощем Макс излизал на палубата да изучава звездите и да си повтаря на глас думите от новия език, на който много скоро трябвало да проговори. Когато стигнали на остров Елис, никой не го посрещнал за разлика от почти всички останали евреи, с които се бил запознал на кораба. Но Мойше Цукерман разбирал добре, че той не може току-така да слезе на брега, без да има къде да се подслони, затова си дал труда да му уреди временно една стая в къщата на свой братовчед, а после от Пенсилванската гара го качил на влака за Южна Каролина. Цяла нощ Макс пътувал през Щатите по Източното крайбрежие и се опитвал да обуздае разяждащите го тревоги и страхове, защото знаел, че връщане назад няма. Колкото пo на юг отивал влакът, толкова по-малко разбирал от новонаучения английски. Когато пристигнал в Чарлстън в десет часа една сутрин, с недоумение установил, че до ушите му достига непозната реч, чийто думи са омекотени, навлажнени и развлачени от гърлените елизии на южняшкия говор.
Там го посрещнал Хенри Ритенберг. Носел безупречно чисти дрехи и изненадал Макс, когато се обърнал към него на идиш. Поради облеклото и изисканите му обноски Макс го взел за американец. Евреите от Чарлстън били изключително щедри и добронамерени към своите непознати събратя, които пристигали в града, и Хенри Ритенберг веднага се обадил на приятеля си Яков Поповски, който търсел търговски пътник за териториите, южно от границата с Джорджия.
Само след седмица Макс напуснал Чарлстън, натоварен като магаре с два денка.
Цяла година бродил из пустите пътища и гори на тези рядко населени места. Екзотичното му, чуждоземно присъствие правело впечатление в южняшките къщи, където се отбивал неканен. Макс разстилал на земята стоката си пред стопанката и я подканял да вземе в ръце различните джунджурии и четки и да ги разгледа. „Харесваш, купуваш“ — казвал той с тежкия си акцент, който подплашвал много жени, особено негърките. Но имало нещо в лицето на Макс, което вдъхвало доверие на жените, чиито къщи се простирали по цялото Шосе 17. С всеки изминал ден английският му ставал все по-добър и постепенно Макс се превърнал в най-често срещаната и позната гледка, радваща очите на тези отрудени и самотни хора, които след време започнали с нетърпение да очакват посещенията на Макс Русов. Децата от фермите направо го обожавали. Той винаги носел по някоя дреболия в торбата си, която им давал безплатно — било то панделка или бонбон.
По пътищата Макс често предлагал стоката си срещу безплатен подслон в плевнята и няколко яйца за закуска. Затова и жените по неговия маршрут започнали да го наричат „яйчаря“, защото отказвал да яде приготвената от тях храна и карал само на твърдо сварени яйца. Твърдо сварените яйца били единственият начин хем да не ходи гладен, хем да си остане благочестив евреин, който яде само кашерно. Като видял колко много се различава от другите хора, че дори и от евреите в Чарлстън, Макс отрязал масурите покрай ушите си и обръснал брадата си. Но за да станеш американец в Американския юг, били необходими и други, неподозирани от Макс жертви.
В края на първата година Макс си купил кон и каруца и разширил своя район на действие, както и обхвата на своята амбиция.
Именно с тази каруца поел по нови маршрути и през втората година съвсем случайно се озовал в малкия крайречен град Уотърфорд, след което смело продължил към островите, чиито брегове се миели в Атлантическия океан. Веднъж стигнал и до остров Сейнт Майкъл и докато обикалял най-отдалечените му кътчета, един човек се провикнал към него от отсрещния бряг на тесен залив.
„Хей! — извикал той — млад, широкоплещест мъж с приятно загоряло от слънцето лице. — Ти евреин ли си?“
„Да“ — отвърнал му Макс.
„Чух за теб. Трябват ми някои неща — казал онзи, — ама изчакай ме да догреба с лодката.“
„Заповядай, бъди ми гостенин — отвърнал му Макс, горд с разнообразните си американизми, с които всекидневно обогатявал речника си. — Аз не бързам.“
Макс се загледал в приближаващия се гребец. Мъжът скочил от дървената си лодка и му стиснал ръка.
„Казвам се Макс Русов.“
„А аз — Сайлас Маккол. Моята жена е Джини Пен и ние те каним да пренощуваш у нас. Никога не сме виждали евреин — човек от народа на Библията.“
„Няма да ви притеснявам“ — усмихнал се Макс.
„Джини Пен вече е сварила една дузина яйца — казал Сайлас и хванал поводите на коня. — Трябва да си отвориш магазин и да пуснеш корени — рекъл му Сайлас. — Не ти ли е омръзнало да обикаляш от врата на врата?“
„Как да не ми е омръзнало“ — отвърнал му Макс.
