— Мат просто отиде да откупи малко време за нас и дотук това е всичко, което можеше да се направи. Ясно ли ти е защо се опитваме да привлечем дракона и да го накараме да го нападне? Милиони, много милиони загинаха във войната за нищо, майоре.
— Разбирам.
Сега гневът му едва не го задуши, тъй като нямаше върху какво да си го изкара. С треперещи ръце той вдигна шлема пред себе си, втренчил очи в него като в току-що изровена археологическа находка.
— Разбирам. Никога не ще победите, докато не откриете „ключалката“ на дракона. И Мат никога не е бил нещо повече от обикновена примамка, нали?
— Не, не бих се изразил по този начин, майоре. — Гласът на Началника омекна. — Когато вие за първи път предложихте той да бъде използван, изобщо не бяхме сигурни дали ще може да се върне оттам жив, но пълната компютърна симулационна схема показа, че той има своя шанс, ако събитията вземат оптимистична насока. Няма съмнение, че сте прав — инсталирането на предавателя в шлема наистина прави откриването му малко по-лесно. — Началникът сви уморено рамене. — И все пак, при сегашната ситуация Мат е по-защитен от берсеркерите, отколкото ние с вас.
Мат се събуди и, преодолявайки болката, се опита да се изкашля и да изплюе мръсния парцал, който беше натъпкан в устата му. Болката в главата му пулсираше жестоко, сякаш бе упоен. Носеше се с равномерно друсащо движение, от което му се гадеше и когато главата му малко се проясни, той разбра, че язди, преметнат през гърба на нечие впрегатно животно. Главата му висеше надолу от едната страна, а краката — от другата. Шлемът му, разбира се, беше паднал някъде. Не усещаше и тежестта на меча си върху колана.
Охраняваха го шест или осем човека. Те вървяха до животното в тъмнината по тясна криволичеща пътека под лунната светлина. Мъжете често се озъртаха и от време на време си разменяха тихо по някоя и друга дума.
— Май двама от тях ни следват, или това са…
Мат не чу повече. Помъчи се да разхлаби въжетата на китките и глезените си и откри, че бяха стегнати здраво. Обръщайки глава установи, че пътят напред се виеше сред назъбени хребети и стърчащи остри канари и, като си спомни терена около Бланиум, реши, че се движеха нагоре по бреговата ивица.
Когато мъжът, който водеше, спря и се обърна, за да изчака останалите, Мат без изненада откри, че той бе висок, слаб и с черна дълга дреха, а на кръста си бе увесил ножница и меч, които много приличаха на тези на Ай. Номис явно си беше присвоил един от символите на кралската власт.
Пътят ставаше все по-труден. Скоро малката процесия стигна до тясно било, заобиколено от всички страни с напукани скали. Тук животното трябваше да бъде оставено. По заповед на Номис няколко от мъжете вдигнаха Мат. Той се опита да се престори на припаднал, но Номис повдигна клепачите му и после рече с усмивка:
— Събудил се е. Развържете му краката, но ръцете му да бъдат двойно завързани — и си отваряйте очите.
Мъжете изпълниха нареждането. Колкото повече напредваха по тази неудобна пътека, толкова по-неспокойно се озъртаха те при всеки шум в нощта. Явно се бояха от Номис и от това, което беше пред тях, почти колкото и от преследвачите, които можеха да дойдат откъм крепостта.
Все още с вързани на гърба ръце, Мат вървеше в колоната по единствената пътека към върха на хребета, докато стигнаха до една цепнатина в скалата — почти като тунел сред издигащите се стени от камък, които закриваха луната. Явно само Номис, който водеше в мрака, знаеше пътя. Шумът на прибоя стана по-ясен, идваше някъде отдолу.
Тъмен облак бе закрил луната, когато групата най-после стигна до плоската площадка на върха. Номис забеляза веднага фигурата, която стоеше безмълвна и очакваше пристигането им. Щом я зърна, той извади меча, избута Мат напред и го хвана за косата с една ръка, а с другата опря режещия ръб на острието в гърлото му.
В този момент луната изгря и мъжете видяха нещото, което стоеше и ги наблюдаваше. Като уплашени пилета на мършава квачка те се разпищяха и се сборичкаха да се скрият зад гърба на Номис, и всеки гледаше да бъде в обсега на начертания от него кръг. После за няколко секунди всичко утихна. Остана само полъхът на вятъра, плисъкът на вълните и гласът на единия от мъжете, който хленчеше страхливо.
Държейки меча върху гърлото на Мат, Номис дръпна превръзката от лицето му и го показа на берсеркера:
— Какво ще кажеш, Ти от тинята, това ли е човекът, когото смяташ за свой враг? Да го убия ли тогаз?
Металната кукла можеше да грабне Мат от ръцете му още преди някой от тях да успее да мръдне. Но мястото беше твърде тясно и берсеркерът не искаше да рискува живота на Мат.
— Жрецо, аз ще ти дам власт — рече демонът. — И богатство, и наслада за плътта, и после вечен живот. Но ти трябва да ми предадеш този човек цял и невредим.
Номис тихичко напяваше, сигурен в победата, а зад гърба му мъжете се гушеха ужасени. В този момент, когато всички желания изглеждаха постижими, в съзнанието му се надигна и възкреси споменът отпреди един ден, когато смехът на принцесата-дете го беше опарил.
