Въздухът се изпълни с пепел и сажди. Смърдеше на гниеща риба и озон, но
миризмите бързо станаха горчиви, докато силата на Хел намаляваше. Сивата аура
на Один взе да помръква, после порозовя, когато Хел вля последните остатъци от
своята сила в чичо си. Червената £ аура затрепка и запращя като гаснеща свещ и
нови дузина анпу се втурнаха към къщата.
Взорът на Один запламтя още по-ярък отпреди и ги преряза. Пламъците се
издигнаха високо по стените на Дома на надзирателя, окъпаха го в огън и заляха
фара пред него. Один се олюля, главата му се отметна назад и струя пламък се
изстреля към небето, за да опише дъга и да се разплиска пред Шолотъл, който
отчаяно се мъчеше да избяга. Капки от лепкавия огън попаднаха върху
многоцветното му наметало и го подпалиха. Той го захвърли, подскачайки от бяс,
докато гледаше как още анпу се превръщат в пепел.
Червената аура на Хел избледня още повече, а после стана съвсем бяла.
Краката £ се подкосиха, но тя продължаваше да държи ръката на чичо си.
Светлинният лъч, бликащ от очите на Один, затрепка и изгасна. Той се свлече в
рамката на вратата до своята племенница, а от плътта му се издигаше дим и тънки
като паяжина струйки от сивата му аура. Някога високият Древен се бе смалил и
сега бе прегърбен и съсухрен.
Почти обезумял от ярост, Шолотъл прати последните анпу – дузина покрити с
белези воини, които му служеха като телохранители – нагоре към къщата.
– Убийте всички вътре – заповяда той. – Всички!
Дванайсетте създания, по-едри от всички други, се разпръснаха в широк полукръг
и се приближиха към двете малки фигурки на вратата. По невидима команда се
втурнаха напред като един, раззинали широко челюсти за победния си вой.
Один вдигна глава за последен път.
– Аз съм Один – извика той и от окото му отново лумна светлина – още по-ярка
отпреди. Изгледа всички анпу един след друг, изпепелявайки ги. Падна на колена,
но ослепителната светлина не отслабна. Вдигна ръката на племенничката си. – А
това е Хел. Днес ние сме твоята гибел. – Светлината в окото му помръкна. Той се
обърна към Хел и я видя, каквато беше някога: висока, изящна и много, много
красива, с очи с цвета на утринно небе и коса като буреносен облак. Мъничък
розов език облиза сочните £ устни и белите £ зъби.
– Колко убихме, чичо? – попита тя.
– Всички – прошепна той.
Изведнъж от нощта изскочи един опърлен анпу с безумен поглед. Надвеси се над
тях със зейнали челюсти, вдигнал високо копеша си.
– Всички! – Огромният меч на Марс се стовари върху създанието и то рухна
мъртво на земята. Воинът коленичи до двамата Древни и нежно вдигна кръпката на
Один обратно на мястото £. После взе двете му ръце в своите; те се бяха смалили
и приличаха на детски върху мазолестата му кожа. Один, който доскоро бе също
толкова висок и широкоплещест като Марс, сега се бе стопил наполовина. – За мен
беше чест да се бия редом с теб днес – каза той.
– За мен е чест да умра в твоята компания – каза Один и изпусна последния си
дъх. Кожата му с цвят на стар пожълтял пергамент започна да се пука и да се
лющи, а после се разпадна на прах, който се събра в пукнатините на камъка под
него и изчезна.
Безцветна течност покри Хел, която още бе красива, а после внезапно тя се пукна
като мехур и попи в същите камъни, които бяха погълнали праха на чичо £.
50 Раса божества в скандинавската митология. – Б. пр.
Глава 68
Скатах и Вирджиния Деър коленичиха от двете страни на Джон Дий. Атон
приклекна в нозете му. Бяха заобиколени от група хора, които да ги пазят – всички
държаха оръжия, задигнати от мъртвите воини.
Останалата част от тълпата вилнееше из затвора, рушейки го и освобождавайки
затворниците. От горните прозорци започваше да се вие дим и някои вече
призоваваха за събаряне на пирамидата. Други се бяха втурнали да разпространят
вестта из града. Всички оцелели анпу и други хибриди се бяха изнизали в нощта.
Дий умираше. Беше използвал последните остатъци от аурата си, за да подхрани
Вирджиния, докато тя създаваше огромния въздушен щит, който да предпази
хората, а после да запрати стрелите обратно към стражите. Той и по-рано си беше
стар, а сега бе вече съвсем сбръчкан.
Вирджиния хвана ръката му. Тя лежеше малка и деликатна в дланта £, почти като
ръчичка на новородено.
Очите на Дий се открехнаха и той се взря късогледо във Вирджиния и Скатах.
– Никога не съм мислил, че вие двете ще ме гледате, докато изпускам последния
си дъх. – Той обърна глава към Сянката. – Макар винаги да съм подозирал, че ти
ще ме убиеш. Твърде много пъти си била на косъм да го сториш.
– Радвам се, че не съм успяла – рече Скатах. – Никога нямаше да постигнем
това, което постигнахме тази вечер, без теб.
– Много мило от твоя страна да го кажеш. Но не е вярно. Вирджиния свърши
цялата работа.
Вирджиния Деър поклати глава.
– Скатах е права. Аз нямах нужната сила да го направя сама. И не забравяй, че
идеята поначало бе твоя.
– Аз бих могъл да те изцеря – каза тихо Атон. – Мога да ти върна здравето
донякъде, а също и зрението и слуха. Но тялото ти ще си остане каквото е сега.
Дий поклати лекичко глава.
