– Благодаря ти, но не. Днес вече достатъчно пъти бях стар и ме церяха. И както
би казал господин Шекспир, часът ми наближава51 . Оставете ме да умра в мир.
Това е единственото голямо приключение, което още не съм преживял; смъртта не
ме плаши.
– Джон – каза тихо Вирджиния, – не си отивай още. Остани за малко.
– Не, Вирджиния. В идните седмици и месеци ще имаш много работа за вършене.
Ти си символ за човеците... за хората тук – поправи се той. – Те ще изискват много
от теб. Не ти трябва да се разсейваш с грижи за един уморен старец. – Той се
обърна да погледне към Скатах. – А ти защо дойде тук, Сянко?
– Очевидно, за да спася Атон – каза тя нехайно.
– И все пак, каква е истинската причина? – попита той.
– Да видя Ард-Греймна – промълви тя.
– Твоя баща.
Скатах кимна.
– Моя баща.
Атон поклати глава. Изглеждаше объркан.
– Но той няма дъщеря.
– Още не. Но ще има – рече простичко Скатах. – Даже две. Докато растяхме, ние
със сестра ми не знаехме много за своите родители. Но чувахме оттук-оттам
откъслечни истории за баща си. Те го описваха като чудовище.
– О, такъв е – рече Атон. – Не си прави илюзии.
– А когато двете със сестра ми бяхме непослушни, мама – която бе привързана
повече към брат ни и не отделяше много време за нас – казваше, че приличаме
досущ на баща си. Израснах, чудейки се дали съм чудовище като него. – Тя оголи
вампирските си зъби в кратка усмивка. – А когато зъбите ми пораснаха и осъзнах
истинската си природа, започнах да вярвам, че може да е така и наистина да съм
чудовище. Затова, щом се озовах на това място и в това време, знаех, че трябва
да го видя, да го погледна само веднъж, за да разбера какъв е бил.
– И откри ли това, което търсеше? – попита Атон.
Скатах кимна.
– Открих, че не съм и никога не съм била като него. Нито пък сестра ми Ифа. И
съм страшно благодарна за това.
– Помогнете ми да се изправя – каза изведнъж Дий и Скатах и Вирджиния
внимателно го вдигнаха на крака. Върху лицето на Магьосника имаше влага.
Вирджиния я избърса нежно и попита:
– Защо плачеш? Съжаляваш ли за стореното?
– Не особено – каза той. – Повече съжалявам за онова, което не съм сторил. –
Погледна към Скатах. – Какви са новините от семейство Фламел?
Тя поклати глава.
– Нямам представа нито къде са, нито какво е станало с тях.
– Ако някога ги видиш пак, кажи им... кажи им какво направих тук днес.
– Непременно.
– Искам да знаят, че в края съм постъпил правилно. Може би, просто може би,
това ще компенсира някои от другите неща, които съм вършил. – Той вдигна
ръката си и я погледна. Кожата му почваше да се разпада на прах и да се разсейва
във въздуха.
– Ти помогна да освободим един народ и да спасим един свят – каза Вирджиния. –
Това има значение.
– Благодаря ти. – Дий вдигна ръка за последен път и погледна към Атон. – Твоят
свят ще загине тази нощ.
– Дану Талис загива... Ражда се новият свят. – Атон се взря в далечината и те
проследиха погледа му до Пирамидата на слънцето. – Сега всичко зависи от
близнаците.
– Джош ще постъпи правилно – каза Джон Дий. – Той има добро сърце.
А после това, което бе останало от Магьосника, се завихри в прашен облак и
вятърът го разнесе.
51 Авторът използва цитат от „Хамлет“, който в случая не може да бъде преведен точно, защото в пиесата
смисълът му е малко по-различен. – Б. пр.
Глава 69
Яркооранжевият Каркин се приближи, потраквайки и дращейки по камъните.
Крабът беше огромен.
– Леле, човече – прошепна Били. – Никога вече няма да ям крачета от раци. А
знаеш, че страшно ги обичам с малко лимон и масло.
– Загазили сме до ушите – каза Черния ястреб, – а ти можеш да мислиш само за
стомаха си.
– Ами гладен съм. Освен това, ще сме загазили само ако ни хване – добави той.
– Да, трудни сме за хващане – съгласи се Черния ястреб.
Двамата американски безсмъртни стояха на входа на Дома на надзирателя и
гледаха приближаването на гигантския краб.
– Три метра ли е висок? – попита Били.
– По-скоро четири; може би дори пет.
– Не се държи много здраво на краката си – отбеляза Били.
Черния ястреб кимна.
– Забелязах го.
Осемте крака на чудовището завършваха с остри и твърди върхове. Те тракаха и
стържеха по хлъзгавите камъни, търсейки дупки, в които да се забият за опора.
Големите колкото чиния сиви очи с черни вертикални зеници се взираха в двете
фигури отпред. Черупката на краба бе буцеста и неравномерно осеяна с шипове.
– А колко големи мислиш, че са тези щипки? – зачуди се Били.
– Челипедите ми изглеждат около четири метра дълги – рече Черния ястреб.
– Чели-какво?
– Челипедите. Двете предни щипки се наричат челипеди.
– Не думай! Да не се подготвяш за някаква телевизионна викторина?
– Всички знаят, че се наричат челипеди – каза Черния ястреб.
– Аз не знаех. Когато вляза в магазина, си купувам една кофа щипки, а не едно
кило челипеди. – Той млъкна и загледа как гигантският краб се приближава с
почукване, местейки внимателно всеки крак, за да запази несигурното си
равновесие. – Прилича ми на новородено жребче – рече той тихо, – което се опитва
да се задържи на крака.
– Щом стигне до равното, ще е достатъчно стабилен – каза едрият меднокож
